Малкият подбалкански градец още спеше, когато нашата група, седем „изпечени скиори", слезе от влака на гара Берковица. „Скиори" в кавички, защото у нас ските като спорт и средство за придвижване по снега се беше утвърдил едва от 1923 година, а излетът, за който разказвам по-надолу, стана на 18—19 януари 1928 година. Бяхме определили маршрута да започне от близкото село Клисура—връх Ком—прохода Петрохан— село Клисура.
Излишно ни се видя да останем в спящия град да дочакаме разсъмването. Почти веднага се отправихме по шосето за Клисура, където пристигнахме, като използувахме ските по заледения сняг. Полутахме се тук-там, докато открихме едно кафене, което стопанинът отвори заради нас по-рано. Докато закусим, събра се, без да бие барабан, множество ранобудни селяни, а по-късно и деца, всички любопитни да видят как ще ходим с тези „тараби" в дълбокия сняг.
— Ще затънете, момчета — скептично и авторитетно ни поучаваха по-стари селяни. И никой не си отиваше, а всички тръгнаха след нас, докато излезем от селото и след като се увериха, че не затъваме в снега, ни пожелаха добър път. Учудваха се още и как ще се изкачим на Ком — няма ли да се хлъзгаме назад?
Цико вървеше последен, защото им демонстрираше разни похвати — обръщания, подскачания върху щеките и други такива.
— Хей момчета, извика след нас едни селянин, внимавайте, границата е близо!
В едростъблената гора пухкавата снежна покривка беше действително много дебела, а и теренът ставаше постепенно все по-стръмен. За ориентир ни служеше върхът, който се показваше от време на време между дърветата високо над пас. Вървяхме вече няколко часа и едва към четиринадесет часа стигнахме окрайнината на гората. Бяхме хапнали преди това на крак. Сега ни предстоеше да се изкачим по един много стръмен склон със заледена снежна кора, върху която нашите ски без метални кантове не оставяха почти никакви следи. През върха към нас се изсипваше отвят от вятъра сняг. Притъмняваше. Отначало не чувствувахме студа, но всички признаци сочеха, че настъпва рязка промяна на времето.
Вледеняващ вятър ни посрещна току-що стъпили на седло-вината между Малкия и Големия Ком. С мъка се задържахме да не бъдем отнесени надолу по заледения северен склон. Свели глави, набързо пристегнати в случайно комбинирани екипи, продължихме към близкия Голям Ком на къси серпантини. Да минем на заветната северна страна на върха беше абсолютно невъзможно, тя представляваше едва ли не пропаст със за гладени стени, които спират в гората. Да изкачваме този заледен купол с по-широки спирали също не можехме, защото щяхме да попаднем на наветрения му склон. Едновременно със залеза вятърът усилваше своите напъни. Всяка стъпка нагоре трябваше да е осигурена, защото и най-малкото подхлъзване би било фатално.
Минаваше шестнадесет часът, когато се събрахме на върха. Гъсти мъгли бяха запълнили всички долини около нас. Скоро се стъмни. Вятърът се превърна в истинска буря. Бяхме като откъснати от света на някакъв леден остров. Трябваше да решим какво да правим. Скупчихме се, за да се чуваме. Предложих да свалим ските и да слизаме към Петрохан, където имаше ханче и военна застава. Но някой изказа съмнение, че в тъмното и в мъглата може да се заблудим и да навлезем в Сърбия (Югославия). Веднага и други се съгласиха с него. Убеждавах ги, че познавам мястото, освен това, щом вятърът идва от запад (с това бяха съгласни), нашият път е на изток и колкото по-дълго време вятърът ни бие в гърба, толкова повече ще се отдалечаваме от границата, Тя минаваше далеч от връх Ком, на запад, а пък склоновете на върха рязко спадат на изток.
Времето минаваше, краката започваха да замръзват, а ние все още спорехме. Студът стана непоносим. На тази дата бяха отбелязани рекордни ниски температури (морето по крайбрежието беше замръзнало, а при нас, на връх Ком, се прибавяха височината и вятърът). Върху шалчетата, превързани зад носа и устата, бяха се образували големи буци лед. А беше времето, когато още не познавахме някои алпийски похвати — да построим иглу или поне снежна пещера, които биха ни дали подслон. Но. . . най-сетне се взе най-безумното от всевъзможните решения: да се дочака утрото на върха! Някой страхливо предложи да се върнем по същия път обратно до гората, но самият той сигурно остана доволен, че предложението му не се прие, защото беше равностойно на самоубийство!
Тогава предложих, за да не замръзнем, да се движим в кръг един зад друг, което веднага приложихме. Тръгнахме в радиус от пет-шест метра, колкото позволяваше мястото на този своеобразен снежен харман. Никой не се решаваше да свали ръка-виците си. за да извади храна пред страха от измръзване. Най-неприятните моменти бяха, когато по силата на въртеливото движение заставахме срещу вятъра. След известно време ние обърнахме посоката, а по-късно това се повтаряше неколкократно. Не зная защо купената бутилка коняк „за зор заман" беше поверена на мен, може би защото не пиех. Но когато за някой този „зор" настъпи, аз отказах да дам коняка. Поискаха и други. Заявих им, че ако опитат да го вземат, ще счупя шишето. Убеждавах ги, че конякът ще ни пресече краката, ще настъпи умора, сънливост и краят не е трудно да се разбере какъв ще е.
Дълго не можах да се примиря с неуспеха си да ги убедя, че съм сигурен в посоката към Петрохан. Исках да докажа все пак това, ако на другата сутрин има видимост, и затова из дълбах с щеките си вътре в кръга дълбока бразда — стрелка към Петрохан. Цяла нощ бурята вилня, дрехите ни — обледени, — заприличали на рицарска броня, хрущяха при движението на ръцете и краката. Движехме се с малка скорост за разнообразие понякога с подскачания или с тупане на ските по снега.
Утрото настъпи плахо, като най-напред далече някъде на изток под надвиснали тъмни облаци се показа слаба светла ивица. Мъглата беше отнесена нанякъде и това беше достатъчно за нас. Все по-ясно се очартаваха планинските била и върхове, а за наша радост и най-вече моя там, където сочеше издълбаната от мен в снежния харман стрелка, се забелязваше слаба светлинна, по всяка вероятност от караулното помещение на граничната застава.
Излишни ставаха вече каквито и да било спорове. Вниманието ни се съсредоточи в спускането от върха, защото снегът беше заледен и ни беше потребен повече от един час, докато слезем на поляната, в другия край на която бяха сградите на заставата и ханчето.
Наближавахме ханчето, когато въоръжени войници ни спряха с въпросите, кои сме и откъде идваме. Те виждаха, че не сме въоръжени, но нали идвахме откъм границата. Освен това заскреженнят ни вид, ранният час, ските, а може би и измъчените ни лица ги озадачаваха, будеха съмнения, които постепенно ние разсеяхме, след като им разказахме патилата си и особено след направената по телефона справка със село Клисура, откъдето бяхме тръгнали преди дванайсетина часа. След това бяхме поканени в затопленото помещение, услужиха ни с една бака, която напълнихме с гореща попара с много сирене, масло и захар. Попарата бе излапана за рекордно кратко време.
Починахме два-три часа в затоплената стая и малко преди да тръгнем за село Клисура, някой предложи да се изпие конякът. Почерпихме и хазяите и едва ли някои изпи повече от петдесет грама, но въздействието беше чудно!
Започнахме спускането към Клисура по стария път, с хубави наклони и завои — около дванадесет километра. Те ни доставиха неизказано удоволствие и направо заличиха неприятния спомен от мъчителните часове през току-що изминалата нощ. Учудваше ни обстоятелството, че всички извършвахме непривични клатушкання, характерни за пияни хора. Те предизвикваха смях —но интересно, никой не падаше. Северният горист склон, където се вие път, беше покрит с дебела снежна покривка, а това даваше възможност за хубаво спускане.
В Клисура спряхме в същото кафене. Докато ни сервират поръчания чай, изпих чаша студена вода, след нея нова чаша вода, пак чай и пак вода, и всички приятели правеха същото. Последва обяд, а ние носехме много и разнообразна храна. Междувременно решихме да направим хубав завършек на нашето първо зимно изкачване на Ком. Уговорихме с един млад селянин да впрегне чифт коне в една шейна и да ни снабди с две дълги въжета. В шейната поставихме раниците и щеките си, а ние се заловихме за въжетата и направихме един незабравим скиоринг по хубавото заснежено шосе през селото Спанчевци, курорта Вършец, и завършихме по залез слънце до жп гара Бабино-мало. През целия път конете, подканяни от изпадналия в настроение подобно на нашето селянин, препускаха, а ние, хванати за въжетата, се хлъзгахме, като често навлизахме в канавките или по трасето. Най-добре се чувствуваха тези, които се държаха за края на въжетата. Те имаха възможност да се местят по цялата ширина на пътя. Интерес предизвикахме у всички, които ни виждаха, особено през селото Спанчевци и в курорта Вършец. В село Бабино-мало дочакахме нощния пътнически влак за София, като преди това се преборихме с една тенджера свинско с боб.
През следващите години починаха трима от седморката: Спасов („Пипин къси"), Гърличков („Гърлето") и Христов (, , Ци-ко"), но у останалите - Андреев („Владци"), Чумпалов („Чум-нето"), Белелиев („Белята"), а и у мен се запазиха незали-чим спомен от изживяното на снежния харман и от прекрасния завършек на този премиерен поход до връх Ком.
