Първата ни работа беше да наберем сухи и зелени клончета от клека. От тях около Равничалското езеро имаше в изобилие — сухите за огън, а другите за постилка. Всеки от нас се зае да извърши някоя полезна за всички работа. Един стъкваше огън, друг приготвяше вечерята, а аз свързвах две платнища, като прокарах през капсулите им тънко въженце на три от страните. По този начин се получи чувал, достатъчен да се настаним и тримата. Вътре в него послах едно одеяло, а другото щеше да ни служи за завивка. Здравко вече настилаше в очертания квадрат на снега клонките, за да ни бъде по-меко и да има по-добра изолации от снега. Върху килима от клонки сложихме чувала, а вътре в него двете одеяла. Клая, когото обявихме за пожизнен лагер, скоро ни покани на вечеря. Ние носехме спиртник и еднолитров бидон със спирт, а като неприкосновен запас във всяка раница и по няколко калъпчета сух спирт. При този бивак на брега на езерото имахме възможност да накладем хубав огън, който ни стопляше повече със зрителното и слуховото въздействие, защото влязохме ли в чувала, ние сами се изолирахме от непосредствената му топлина. Освен това снегът се топеше и огънят пропадаше все по-дълбоко. Но може ли без романтика на бивак зиме високо в планината. Сух материал колкото искаш — а да не накладем огън!
Въобще за времето (1931 година) и възможностите ни бяхме екипирани с най-необходимото и практичното за такъв поход от гара Костенец—Равничалското езеро—Чалтъците—връх Манчо— седловивата Джанка—Рибни езера—Рилски манастир—Пазар дере—Самоковището до град Дупница (Станке Димитров). Храната беше в количества, разчетени за четири дни (а маршрутът за пет), като за последния ден мислехме да вземем необходимото от манастира.
Решихме да спим с обущата, разбира се, добре почистени от снега и с разхлабени връзки. Мъчно бихме обули сутринта вдървените обувки. Раниците, поставени върху снега, послужиха за възглавници.
Изминалата нощ бяхме пътували от София до Костенец, затова сега трябваше да възстановим загубените часове. От гара Костенец, където пристигнахме към два часа след полунощ, не можахме да се придвижим до курорта с някакво превозно средство. Продължихме пеша. Пътят от Айран-дере до бивака ни край езерото, при липсващата тогава пътека през непроходимия клек ни забави много.
Когато влязохме в „спалнята", огънят беше потънал дълбоко в оригиналното огнище. И все пак блещукането на огъня, мекотата на постилката и изолацията на чувала ни донесоха приятни часове на отмора. Постепенно заглъхнаха всички шумове от пращенето на догарящите съчки. Загледан в безчислените ярко трептящи звезди, които се открояваха на черното небе, си припомнях и за други подобни нощи. Това бяха години, когато нямаше хижи по планините, когато не ни бяха познати устройването на временни лагери, като иглу, снежни пещери и заслони, похватите на алпийската техника за овладяване на високите планини. Учехме се от неволята. Ентусиасти!
Събудих се, когато небето беше започнало да избледнява — а високата част на връх Равничал да порозовява. Огъня, чая, закуската, скътаването на инвентара — всичко правехме бързо. Нашето решение бе да тръгваме рано и рано да устройваме биваците си, защото по маршрута ни нямаше да използуваме удобствата, които може да ни даде една хижа. Причината за това бе една: още не беше построена.
Изкачихме ниската седловина между върховете Белмекен и Равничал и се спуснахме до подножието на Сивричал и Каме-нитичал. После ги заобиколихме от юг и след изкачване на превала между Каменитичал и Ортачал навлязохме в обширното плато на Чалтъка. Слънцето явно ни помагаше. Скоро разгони малките късове мъгли, които се мъчеха да преодолеят височината на Мусанов чал и на Ченгене чал, както и билото на Дау-тица на юг. Почти равният характер на Чалтъка и неголямата разлика във височината по билото на Даутица, а и все по-високо издигащите се върхове на Мусаленския дял на Рила, към които отивахме, не предлагаха възможности за бързо придвижване. В случая ските ни служеха само да не затъваме в снега.
Трябваше да търсим място за бивак някъде към Янчов чал, около който се разполовяваше разстоянието Белмекен—Рибни езера. Беше още рано и ако продължим, щяхме да замръкнем може би към превала Джанка. За другия ден щеше да ни се намали много дневният маршрут. Ами ако завали сняг — тогава? Ще бъдем по-близо до бараките край строящия се язовир Бели Искър!
Решихме да вървим до тъмно. Обядвахме на Янчов чал. Стопихме сняг за чая на спиртника. Часът беше тринадесет, следователно имахме на разположение поне още четири часа за разстоянието до Джанка.
Предпочетохме по-дългия маршрут по върховете поради възможностите, които ни се откриват — да видим и направим снимки от връх Манчо към връх Мусала и от Юрушки чал към Песаклива вапа и към Скакавците. Другият вариант — по Кайзеровия път — ни предлагаше само панорама към снишаващите се на юг ридове, включени между десните притоци на река Места: Рополица, Янчовска, Дженем дере, Даутица и далечното Софан дере. Панорама, позната ни от друго минаване по тези места преди една година.
През скалите на връх Манчо на преден план и зад дълбокия Маришки циркус целият хоризонт се затваряше от мощната снага на балканския първенец Мусала. Движехме се на запад близо до надвиснали към циркуса големи, чудно изваяни от ветровете снежни козирки. Докато аз се занимавах със снимките, Марковски и Клая бяха избързали 30—40 метра и ми сочеха нещо в циркуса. Не бяхме сами в тези висини. Седемнадесет диви кози бавно, в едни следи изкачваха седловината между Маричнн дял и Близнаците. Извикахме. Ехото, отразено ог склоновете на околните върхове, за кратко време смути водача на стадото. Инстинктът по всяка вероятност му подсказа, че най-безопасната посока за бягство ще е тази, откъдето бяха дошли, затова с чудесни скокове цялото стадо се обърна почти едновременно и побегна назад, прекоси циркуса и се загуби някъде по северните склонове на Манчо.
Продължихме към връх Маричин чал, но без да го изкачим, се отклонихме вляво по ръба на главното планинско било, за да възлезем на връх Юрушки чал. За последните 200—300 метра бяхме принудени да свалим ските поради скалния характер на ръба. Отвъд дълбоката долина на Бели Искър, която беше запълнена с плътно бяла мъгла, стърчаха върховете на веригата на Скакавците. Други, по-далечни върхове подаваха своите високи чела през мъглата и приличаха на острови сред бурно море.
Мечтаното и очакваното от нас спускане от връх Юрушки чал не се състоя. Целият широк и дълъг гръб на върха беше покрит с вълнообразно навят сняг подобно пясъчни дюни, които преодолявахме, като се спускахме на разтегнати серпантини. На превала Джанка бяхме малко преди залез. Едва успяхме да накъсаме клонки за постилане. Да палим огън ни се видя излишно. Отложихме за друг път „романтиката". Чая приготвихме на спиртник, а спалнята инсталирахме край голям храст от клонест клек с източно изложение. Надявахме се утринното слънце да ни стопли. Не дочакахме звездите. По небето се напластяваха тъмни облаци, появи се и слаб ветрец от запад, пронизващ се на тънки струи през клоните на клека, ту засилващ се, ту отслабващ. Той сякаш ни предупреждаваше: хей вий, хей вий — но ние и така не го разбрахме. Приятелите заспаха като че ли по азбучен ред.
Последното, за което мислех, беше: ако завали сняг, все пак ще бъде добре, но ако е дъжд (имало е случай да вали дъжд през втората половина на април), тогава ще се настаним в някое клеково гнездо, ще се завием в одеялата и върху тях ще хвърлим двете платнища. Но сънят ми беше прекъснал тревогите. Изгряващото слънце ни събуди и се зае да разчисти небето от облаци с явен изглед за успех.
Скоро след закуската — пак на път. Един час по-късно бяхме на връх Налбант. Оттук нататък коланите нямаше да ни трябват, но и без тях спускането ни пак беше затруднено от навятите „дюни" със заледена корица. От Курджалъка пътят ни водеше в югозападна и западна посока по просторното разлято било на връх Грохотен, северно от връх Средния връх, връх Че-мерна към скалистия връх Вапа. През това време от дълбоките долини на Бели Искър от север и южните Якорудица, Лопа-тица. Банска и Реджепица нахлуваха мъгли, които постепенно запълваха всички гънки на планинските склонове. За да съкратим малко пътя си, слязохме към Канарското езеро, а зад него изкачихме седловината между връх Канарата и Йософица. Това е вододелното било между Черноморския и Беломорския басейн: Искър отнася водите си през Дунав в Черно море, а Рилската река — чрез Струма в Бяло море.
Мъглата ни застигна на вододела. По цялата дължина на билото се бяха образували големи снежни козирки, надвесени над циркуса на Рибните езера. Предстоеше ни рисковано слизане през козирките, а нямахме ледокопачи, нито въже. Междувременно мъглите от двата циркуса се сляха. Започнахме една? безнадеждна работа: със ските като с лопати отчупвахме, откъдето можехме да стигнем, краищата на една двуметрова козирка. После се спуснах през просеката, като се придържах за няколко наставени щеки. На няколко метра под просечената козирка дочаках да ми спуснат раниците и ските. Клая се спусна по „въжето" до мен, а Здравко скочи близко до нас. Продължихме надолу внимателно на добро разстояние един от друг.
На равното поставихме ските и отидохме до землянката близо до левия бряг на горното езеро. Всичко около нея бе в отчайващо състояние. Чимовете на землянката бяха вече хлътнали, вратата отворена, а вътре — навят сняг. Явно беше, че да дочакаме тук някъде нощта, както бяхме набелязали в маршрута си, е съвсем безсмилено. Часът беше 10, а снежната покривка добра. Добро беше и спускането до местността Тиха Рила. По-надолу край мазулите и из гората трябваше да се хлъзгаме внимателно, с безброй къси серпентини, особено от говедарника край притока Гьолска река при Къркулиците. Там пресякохме паднала лавина от връх Черней. От Кирилова поляна към манастира сняг имаше малко, и то по преките пътеки до студената чешма.
В манастира бяхме единствените гости. Въпреки че удовлетвориха желанието ни: малка стая и по три одеяла — не можахме да се стоплим. Рано на другата сутрин бяхме събудени от ритмичните удари на клепалото.
Напуснахме манастира, когато беше започнало да се разви-делява. Предстоеше един, нека го наречем скоростен пробег — през планината до град Дупница (Ст. Димитров), като желаехме да се качим на влака за София, които тръгва следобед към 16, 30 часа. Малко над гроба на Баучер трябваше да сложим ските, защото снегът в гората се беше запазил, но омекнал. Без ски затъвахме. В края на гората пак ги свалихме, този път поради липса на сняг. Цялата южна страна на връх Върли, където само преди четири месеца преживяхме с други приятели ужасите от лавините, сега беше изчистена от сняг. Оскъдна зеленина беше заместила снежната покривка.
Едва когато прехвърлихме билото, което свързва връх Върли с Баучер, поставихме отново ските. Прекосихме Малко Пазар-дере ниско под вододела при местността Топилата, а след това и Голямо Пазар дере близо до полите на връх Калин. Оттам се спуснахме по дясния бряг на река Дупнишка Бистрица. Снежната покривка в тези височини беше добра, теренът почти без никакви препятствия. Даже съжалявахме, че изпуснахме случая да осмислим, да разнообразим маршрута си. Можехме да се изкачим до връх Дамга по неговия гръб, а след това и по разлятото Голямо Пазар дере да се спуснем към долината на Бистрица. В местността Тиха Бистрица взехме „на крак" само по няколко бисквити, натопени във вода и захар. В края на Самоковището свалихме ските и ги измихме. Сменихме си ролите — предстоеше ни да ги носим на рамо.
В Дупница имахме време колкото да се отбием в заведението, носещо странното име „Цум роте раум", където ни сервираха само паниран кашкавал. За друг обяд бяхме закъснели, а за вечеря — подранили!
