Вали! Но не сняг, както би могло да се очаква. Пред нас, извиси величествената си снага, беше Перин, целият наметнат с бял „ямурлук". Беше все още един от първите дни на месец април. От нашата планинарска практика знаехме, че снежният сезон за Пирин завършва някъде до края на месец май, затова ние идвахме с намерението да поскитаме из планината със ски.

Между нас казано, идвахме на лов за премиери — неизкачвани още от никого при зимна обстановка върхове. Искахме да откриваме нови обекти за търсещите по-силни емоции алпинисти, да проучваме възможностите за бъдещи зимни походи из тази дивна планина.

А дъждът, „тих, напоителен , повсеместен", както го формулират метеоролозите, продължаваше да вали без изгледи скоро да спре. Това обстоятелство ни принуди в ранно утро на 5 април 1935 година да напуснем Банско с намерението да изчакаме оправяне на времето горе, в хижа Дамяница, а не в града. Вървяхме мълчаливо по „главната" улица, без да подбираме дали на камък или в локва стъпваме.

Бяхме четирима алпинисти: Владимир Загоров (Зорето), инж. Йордан Йорданов (Данчо), Нисим Гершон (Нисо) и аз — приятели, макар и различни по възраст и професия, но свързани чрез любовта към планината като че ли със здраво алпийско въже. През тези още ранни за алпинизма в нас години липсваха напълно водоупорни материали. И когато след два и половина часа някъде към местността Дамяница дъждът спря и застудя, беше ни безразлично дали вали или не.

В хижа Дамяница, разбира се, нямаше никои. Пазачът ни беше дал ключа в Банско. Настанихме се в малката стаичка на горния етаж и докато един се занимаваше с дървата, печката и въобще с огъня, друг изтърсваше от балкона одеялата, а Зо-рето приготвяше обяда. Той бе недипломиран, но всепризнат магистър по гастрономия.

Психически бяхме подготвени поне за двудневен или тридневен престои. Затова толкова по-голяма беше радостта пи, когато сутринта всичко край хижата беше покрито с падналия през нощта сняг, дебел десетина сантиметра. След закуската приготвихме сандвичи и други продукти за обяд на открито, които разпределихме в джобовете на анораците ни (големи джобове на гърба на дрехата).

Искахме да се изкачим на върховете по страничното било, включено между върховете Каймакчал на север и Каменица на юг. За първия ден целта ни бе: върховете от Момин двор до Каменица. Двадесет минути след като излязохме от хижата и зад нас останаха последните мури. В безспорни борби с бурните ветрове и смразяващ жизнените им сокове мраз, с окър-шени изсъхнали клони или разцепени от м'ьлниите устояват десетилетия, докато един ден в дънера им секнат и последните сили. Довършва ги безмилостната брадва на човека от хижата. Това си спомням сега, защото двете грамадни мури на същото място вече не съществуват.

Пътят ни по откритата долина нагоре бе лек, снегът сух, времето слънчево, но... какво бе това пред нас? Някакво черно петно на триста-четиростотин метра. Сред ширналата се белота и най-малкото петно ярко се откройва и то като че ли се движеше в същата посока, в която вървим и ние — дири не се виждаха. Малко по-късно следите се показаха — те идваха от коритото на реката и се изкачваха към местността Тияците.

Дири на мечка! Нашите гласове я бяха изненадали близо до хижата и тя избързала по реката, скривана от гората, Все пак се е наложило да излезе на открито и затова усилила бягството си. Когато стигнахме на височината при Тияците, ти вече изкачваше стръмнината към Превалските езера. Тук нашите пътища се разделяха, а освен това мечката се показа или много срамежлива, или негостоприемна домакиня, а кой знае—може би и страхлива!

Всяка стъпка по-нагоре от Тияците разкриваше пред нас все повече и повече Дженгал, един от бисерите на планината. При скованото в ледове и покрито със снежна плащеница Валяви-шко езеро върхът ни се показа с цялата си неповторима красота. Продължихме по високия източен бряг на езерото. След това минахме през терасите, на които лежат четирите малки Дженгалски езера до превала към Самодивските езера. След кратка почивка аз в желанието си да направя снимки на връх Каменица от Тевното езеро продължих със ските непосредствено край северната стена па връх Момин двор, излязох на седловината, съединяваща Момин двор с Валявишкия чукар, и се спуснах до Тевното езеро. То, както и всички други езера, край които минавахме или виждахме от височините, беше още неразкрито от снежното си наметало, но очертанията му личеха.

След снимките веднага се отправих към превала, който води за Самодивските езера (между Момин двор и Кралев двор). Там ме очакваха приятелите, преминали вече през връх Момин двор. Оставихме ските и продължихме по билото през връх Кралев двор и по скалистия гребен на връх Каменица. Гребенът, изпъстрен с различни по форма и големина скали, представляваше интересен обект, особено при снежна обстановка. Ледокопът и трикуните подпомогнаха за бързото и успешно преминаване по това било. Панорамите, разкриващи се от Каменица, задържаха дълго погледа ни: ръбът, по който бяхме дошли, и ръбът към връх Яловарника, по-далечните чукари, кой от кой по-изшилен и висок, очакваха своите покорители. Единствени само Вихрен и Кутело от всичките видими оттук върхове на тази приказна планина бяха зиме вече покорени.

Връщането направихме по същия хребет до превала, където приятелите бяха оставили ските си. За да не остане незавладян и близкият връх Дженгал, просто се налагаше да отделим някой час и за него. Така той стана петият връх, който отстъпи през днешния „лов" на премиерни изкачвания. За това „предприятие" много помогнаха хубавото време, леката екипировка и, разбира се, не на последно място солидната ни подготовка. Незабравим остана споменът от този ден, особено със своя завършек — спускането на хижа Демяница.

Коланите бяха свалени, ледокопите облечени в кожените си калъфи и превързани умело на гърба. Малките тераски на Дженгалските езера преминахме бързо. Спускането по високия източен бряг на Валявишкото езеро, изпъстрено с хлътвания, надлъжни тесни тераски, малки падове, стръмни площадки и последвалия с хубав наклон терен ни доведе бързо до местността Тияците. Там се събрахме след наложилото се разкъсване.

Беше късно след пладне. По снега срещу нашето спускане искряха малки звездици, сякаш отронени от небето. От Тия-ците надолу до хижата сенките на Дългата страна и Тияците се разстилаха по левия равнинен бряг на река Валявица и вече пролазваха по стръмния склон на връх Газей. Приятното със-кане от бързото триене на ските по засенчения склон ни придружаваше до самата хижа. Наближихме я, а никой от нас не бързаше да се прибере в нея. Всеки по своему възприел и изживял вълнуващи моменти през деня искаше като че ли той да продължи още с часове. . .

Наистина, липсваха особени, драматични, „взимащи ума" случки. Това не ни позволяваше да кажем: къде са борбите с трудностите, с времето, с височините, Но те ли са само еталон за емоционални спомени от бялото опиянение и трябваше ли да се случи „нещо", за да бъдат предмет на възторзи нашите постижения. Имахме щастието, че се случи хубаво време през деня, че бяхме тренирани — това е всичко, останалото е физика. А докъде се простира обикновеното постижение и откъде започва героичното?

Предстоеше ни овладяването на няколко по-високи върха, макар и познати от летните маршрути. Най-напред веригата на Ушиците за нас през зимата бе загадка. Затова утрото ни завари на път. Далеч па юг меридиалната долина на Валявица, задънена от порозовелия Валяшки чукар и още покрита с прозрачните сенки на издигащия се от другата страна на реката връх Газей, се пробуждаше. Тъмнината, като че ли гонена от настъпващия ден, бягаше прел светлината и се скриваше от тъмните дебри на горите.

Обекти за този ден бяза върховете на север от малкия Полежан до Стражите. Следвайки опита на мечката, слязохме към реката Валявица да намерим по следите й брод. Скоро се разочаровахме. Тя никъде не беше пресичала реката, а здрав снежен мост открихме нагоре, чак към местността Тияците. Решили бяхме да се изкачим до горното Газейско езеро и оттам да предприемем изкачване на околните върхове. Колко лесно е да се каже „решили", а ни бяха необходими два и половина часа, за да се изкачим до езерото. Това изкачване можехме да направим от другаде, например от Дженгалската порта все по-билото на север, но нали сме алпинисти. . .

Започнахме оттам, където малката вада слиза (през пролетта рекичка) от циркуса под връх Малък Полежан. Снежната покривка на склона на Газей и споменатата вада ни изненада. " с дебелината си и заледената си кора по повърхността. Ледът не ни издържаше и ние пропаднахме дълбоко в рохкавия отдолу сняг. Освен това стръмният наклон създаваше условия за сриване на лавина, но нали се бяхме „хванали на хорото". Някой каза като на себе си, че по-добре би било да се изкачим от другаде, но тези, които трябваше да го чуят, не бяха между нас. В една песен се казва: „на всяка мъка идва край". И нашата дойде, но едва когато спряхме до оттока на езерото или по-право там, където по ледените висулки се стичаха тънки струи вода.

Забихме ските и изкачихме връх Малък Полежан. По седло-вината стигнахме и Голям Полежан, висок 2851 метра н. в. Панорамата надхвърляше очакванията ни. Десетки върхове като копи, конуси и пирамиди, остри гребени и дълбоки циркуси запълваха на едър план кътове от планината. Далеч на север и североизток хоризонтът се сливаше от веригата на Рила. Поради далечината (средно около 50 километра) много от величието на тази планина се губеше. С редки изключения в общата белота изпъкваха само отделни върхове и дялове.

Пътят ни бе по билото на север, към величествената верига Ушиците — Стражите. Отивахме към тях с оправдано любопитство, с чувството на първооткриватели и. . . останахме малко разочаровани. Очаквахме по-голяма трудност при преминаването от един жандарм на друг, но затова пък бяхме очаровани от красотата и формата на скалите, козирките, улеите, снежните шапки и петна по скалите, острото и изпъстрено със скални и снежни участъци било и всичко друго от този разнообразен по форма, големина и осветление планински свят.

И така. . . към крайната цел — Стражите. Все пак не мина без извенади: изведнаж зад една от скалите, на по-малко от десетина метра, видяхме четири диви кози. Изгледаха ни за миг с любопитство и страх и с великолепни скокове се втурнаха по пирвия им попаднал улей. След няколко минути те се върнаха една след друга по дъното на Газейския циркус. Тук, по височините, бяха открили отдухана от сняг оскъдна тревица.

На връщане от Стражите преминахме повторно по гребена до Ушиците. За отбелязване е голямата просека (порта, прозорец) в гребена на Ушиците с малко по-трудни страни за изкачване. Гледката оттам към Газей и Вихрен е несравнима. От главния връх на Ушиците слязохме по твърде стръмния склон до езерото. Решихме да отложим закуската, след като се върнем от връх Газей. Бяхме така близко до него — нима може да го отминем! Изкачването ни отне около половин час.

Върхът Газей (от турското Гаази — Великолепни, Непобедими според някои турколози) напълно оправдава името си. Връх-стена, самец всред върховете, отделен от всички, заобиколен от пропасти, скътал един от най-суровите и мрачни цир-куси, със седемстотинметров стръмен склон до река Валявица. На изток хоризонтът се затваряше от близката верига на Уши-ците, а на юг — от двата Полежана (Мангъра).

Но време беше за слизане, защото стомасите ни предявяваха своите искания. Един час по-късно се спуснахме в Газейския циркус. Той бе така преобразен от обилния навалял и навеян сняг, че се учудвахме на образуваните загладени тераси и гърбици. Редуваха се с къси наклонени склонове и това даваше възможност без допълнителни бутания с щеките да преминаваме терасите с добра скорост.

В края на циркуса спряхме. Дълго гледахме собствените си дири. Колебаехме се да се върнем и повторим това рядко удоволствие. Но изкачването би ни отнело поне два часа, а времето вървеше. Гледахме и дългата повече от километър гранитна стена Ушиците, осеяна с кули, пилони, комини, ребра и улеи, стърчащи над 2500 метра н. в. Постепенно веригата се заливаше от пурпурните лъчи на залязващото слънце. Повечето връхчета по веригата стърчаха навън от гребена (билото) като прилепени. Тази особеност неизвестен нам планинец оприличил на уши. От това произлиза и името на цялата верига — Уши-ците. През зимата, когато стръмните и тесни улеи се запълнят със сняг, черните стени и ръбове изглеждат още по-внушителни, недостъпни.

По-долу навлязохме в много стръмния горист склон по левия бряг на Газейската река. На няколко места тя бе пробила снежната покривка и образувала водопадчета. А ние къде на къси серпантини, къде със свличания в едростъблената гора се смъкнахме до водослива на реките Демяница и Василашка почти пред хижа Демяница.

На другия ден трябваше да стоим затворени в хижата. Едва ли метеоролозите са могли да прогнозират такава инверсия. Сняг вали — като че ли сега започва зимата. Храната ни бързо намалява при девиза „леж и яж". Между разнообразната храна бяхме взели един килограм сьомга хайвер. Случи се така, че през дните на походите консумирахме от другите храни, а хайверът оставаше. Накрая той стана основна, а после и единствена храна, ако не смятахме последната кутия бисквити.

Следващият ден настъпи с плахо надничащо между разкъсаните облаци слънце. Снегът беше спрял да вали. До Василаки минахме по предполагаема просека и пътека из гората, защото, ако минехме кран Василашката река, щяхме много да се забавим. На много места реката беше пробила снежната покривка и образувала ледени водопади. На Василак за кратко време слънцето проблесна, но скоро бе закрито от прииждащите от запад все нови и нови облаци. Това, разбира се, не ни попречи да продължим по набелязания маршрут. Жалкото беше, че един от най-добрите ски-терени за спускане, от Тодо-рин връх до Василак, ние трябваше да изкачваме. Задоволихме се със спускането от Малък Тодорин връх до хижа Бъндерица (тогава хижа Вихрен още не беше построена). Голяма опасност съществуваше от лавини между Равнака и хижа Бънде-рица поради падналия през вчерашния ден нов сняг. Все пак имахме щастие и преминахме опасната зона, без да бъдем принудени да се спасяваме от лавина. Те не падат, когато ги очакваш!

Преспахме на хижа Бъндерица и на сутринта — отново на път край едноименната река. Спускането по познатата ни долина, изпъстрена с полянки, бързи наклони, мостчета, редки иглолистни дървета, провиращи се по склоновете на изровени свлачища, ни отвеждаше все по-надолу и все по-далеч от снежния рай на Пирин.