След ураганните ветрове по високите части на планините имаше пролука от 3 дни хубаво време. Реших да го използвам и да отида да видя Пирин отблизо. Идеята първоначално беше само за Карстовия ръб, но няколко дни преди прехода се замислих и за Джамджиевия ръб. Така маршрута придоби значителна трудност - какво да направя, исках да ми е трудно. На някои хора това може да й звучи мазохистично, дори самоубийствено, но планинарството е, ако не главния ти смисъл в живота, то то е един от главните смисли. Този маршрут ми позволи да се докосна до планината и до себе си. Както и да е.
От Банско по ски-пътя към Бъндеришка поляна в продължение на 2ч. трябваше да се пазя от неопитни скиори. На поляната имаше доста народ и свиреше музика. Малко по-натам към х. Бъндерица вече хора нямаше и цареше тишина. Налях си вода на хижата, хижарят си поправяше някакъв агрегат, защото нямаше ток. След това огледах откъде да се кача на Дж. ръб на другия ден. Или през гората, или по един ръб, делящ се от гората от един улеи (със скален отвес в горния край). После отидох да си търся място за спане. Горният край на стълбите точно до дебелия ствол на Байкушевата мура ми се стори подходящо, равно е и на дърво. Изчистих снега и леда, и се настаних на тераската. Радвах се, че ще спя до това старо дърво.
Вечерта в долината беше тиха и спокойна. С последните лъчи по Тодорка замлъкнаха и птиците. Чуваше се само далечния, приглушен рев на вятъра горе по Джамджиевия ръб(който утихна едва в полунощ). Стъмни се и небето се обсипа със звезди. Гледайки звездите и дебелите клони на мурата, неусетно съм заспал...
На следващия ден поех нагоре през стръмната гора газейки до колене. Стигнах едни скали и завих на ляво, минах фирнования улеи и се закатерих по едно странично ръбче на ръба спускащ се от Дж. ръб. Май че сбърках, по-безопасния вариант си беше през гората, но връщането назад е още по-трудно. По едно време все пак се добрах до заветния ръб. В началото се върви добре, но после ... после човек трябва да приложи малко катерачна техника, поне хватки има Това е средната част на ръба, която е най-сложна в техническо отношение. Тук имах един-два доста напечени момента. На няколко места ръба беше силно заострен от играта на снега и вятъра. Толкова заострен, че не можеш да вървиш отгоре, прекалено е тясно. Като ги видях тия ръбове малко се попритесних как ще ги минавам, но намерих сравнително безопасен начин. Налагаше се да яздя ръба - забивам пикела отгоре, а с краката забивах котките отстрани във втвърдения сняг. По принцип снегът беше твърд, но на някои места като забия котката и натисна, поддаваше, срутваше се. Тогава се задържах на пикела и другия крак(забит от другата страна на ръба). Само по този начин може да се мине по силно заострените ръбове. В късния следобед стъпих на Вихрен. Посрещна ме умерен до силен вятър, докато по ръба беше слаб. Направих кратка почивка, хапвайки орехи, изпих си и последната вода а до заслона имаше още не малко път. Последва бързо спускане по северозападния ръб(също заострен, но не чак толкова много)и за 25 минути се озовах на Премката. Тук с изненада открих, че има неголеми камъчета(в диаметър до 4-5см) върху снега. Да, вятърът е бил с такава сила, че е носел и камъни! Смених пикела със щеки. Снегът по южния склон на Кутело е отвят и се подават камъните. На Кутелският ръб слънцето ме изостави Още е малък деня, не ти стига. Кончето го минах по здрач. Въжето доста улеснява минаването му, ако го няма ще е трудно. По Бански суходол и Безименния имаше козирки, а стана доста тъмно и вървях максимално далеч от ръба. Не след дълго се показаха очертанията на заслона. Еий, детска радост, шарено бонбонче! Набързо внесох багажа и сложих сняг да се топи, бях адски жаден, а и гладен също така. Пих, ядох, а след това и спах На другия ден се бяха появили едни обезпокояващи облаци се надявах да не ме хване мъглата, абе да прави каквото ще, ама да съм навлязъл вече в Окаденския циркус. По Баюви дупки и безименния връх след него имаше на две места, където трябваше отново да се правя на ездач, а вятъра беше умерен до силен на пориви. Трудно яздене беше. По Каменитица снегът беше отвят, за сметка на Разложки суходол, където газих до колене на едно място. По-надолу в циркуса надянах снегоходките, хванах щеките и беш към Яворов. Това беше и участъкът, където за първи и последен път ползвах снегоходките. С тяхна помощ бързо стигнах хижата. От нея надолу по разринатия път, след това и по асфалт стигнах до автогарата в Разлог. Толкова много коли минаха - никой не спря да ме качи,тууу...нямах късмет със стопа тоя път Е, поне тъккмо стигнах до гарата и след 5 минути дойде рейса Така за 3 дни направих прехода "Автогара Банско - Автогара Разлог" Добре ще е да не правите такива глупости като мене(по-здравословно е). Сам се убедих, че минаването по тия ръбове е много трудно и опасно! Красиво е, да, но по-добре с водач или да си поне с още един човек(да има свръзка)-от гледна точка на безопасността. Наистина, трезвата преценка на условията, предварителното обмисляне на всяка една стъпка и съпътстващата ги концентрация са нещата, които свеждат риска до минимум. За да можеш след това да се радваш на живота с още по-голяма сила!
Снимки: http://www.snimka.bg/album.php?album_id=215687
