Много преди да дойде края на май месец бях твърдо решен да ходя на Пирин по това време на годината, защото миналата година пак по това време бях там и останах омагьосан от природата. Минахме по абсолютно същия маршрут като миналата година – Предела – х.Яворов – Кончето – Вихрен – Банско. Този път нямахме особени проблеми при преминаването на клековата зона под Даутов връх, въпреки че отнесох доста повърхностни драскотини от гъстите клони на клековете. Беше голяма жега – в равнините температурите бяха към 30 градуса и аз ходих гол до кръста и в клековата зона ме мързеше да облека тениската... Въпреки жегата тази година към 24 май имаше повече сняг в Пирин в сравнение с миналата година по същото време. Благодарение на това, повечето клони на клековете бяха под снега и затова по-лесно прекосихме клековата зона. Обаче, преминаването на реката на час преди х.Яворов се оказа трудна задача – реката е много пълноводна от обилното топене на многото сняг заради високите температури и нямаше брод или удобни камъни, по които да скачаме. Но сподвижникът ми успя да премине по едно нестабилно паднало върху реката, с малък диаметър на стъблото, дърво. Дойде моят ред, но преди това трябваше да прехвърля моята и неговата раница. Докато се засилвах да хвърлям едната раница на другия бряг с “махало” изгубих равновесие, подхлъзнах се по заснежения бряг и паднах в реката... За щастие при падането задържах раницата над водната повърхност и излязох на отсрещнастия бряг мокър почти до кръста. Сподвижникът тръгна на обратно по падналото дърво над реката да вземе и другата раница, но той също изгуби равновесие и падна в реката... И така, след час губене на време в търсене на подходящо място за преминаване на „побеснялата” река и преминаването й отне повече от час и резултатът беше плачевен – двамата мокри до кръста, но със сухи раници, което беше най-важното в случая. Идеята да спим на една поляна на час над х.Яворов се попари, тъй като бяхме мокри. Но това беше добре, защото заварихме хижа Яворов празна – нямаше жива душа вътре и наоколо. За първи път ми се случва да бъда на хижа на самообслужване. Запалихме печката в столовата и беше божествено – изсушихме си краката и мокрите дрехи. Решихме да спим в столовата, защото вече беше много топло и приятно. Пренесохме два матрака от една спалня и ги сложихме на масите в затоплената столова и спахме там...
Утрото на втория ден беше великолепно – ясно, тихо и топло. Без особени проблеми се качихме на Суходолския превал и оттам вече вървяхме по билото от връх на връх докато не стигнем заслона Кончето. По склоновете от двете страни на билото имаше сняг, но по билото беше чисто. С изключение на едно място. При последния връх преди заслона – Баюви дупки - имаше сняг на билото. Много внимателно преминахме заснежения участък, тъй като от едната страна на билото имаше снежни козирки. Обядвахме пред заслона, облегнати на едната от стените му с изглед към Синаница и Вихрен. Времето започна да се разваля – точно както беше по прогноза: Скупчиха се облаци, падна мъгла и започна да вали умерено дъжд. А аз и сподвижника ми се мушнахме в спалните чували и се унесохме в следобеден сън в заслона. Като се събудихме и излязохме пред заслона малко да се пораздвижим, точно като по поръчка, времето започна да се оправя - беше невероятно красиво – облаците лека – полека започнаха да се разкъсват и да се спускат по околните долини, а и имаше високослоеста облачност, която с наближаването на залеза ставаше все по-розова. Направих вечерна разходка до близкия връх Бански Суходол – 2886м, който е само на 30мин от заслона и оттам започва прочутия алпийски ръб „Кончето”. При върха много ме очароваха огромните за края на месец май снежни козирки. Изпратих слънцето там и това бе един от най-красивите за мен залези. Правих много снимки към козирките, Кончето, Вихрен и залязващото слънце. Върнах се спокойно и щастлив от върха към заслона. Вечеряхме пак на открито облегнали се на дървената стена на заслона. Никак не беше студено, въпреки че се беше стъмнило. Беше много интересно времето тогава – небето над нас беше пълно със звезди, а над Синаница и върховете до нея само трещяха гръмотевици. Бяхме в готовност да се скрием веднага в заслона ако облаците и гръмотевиците дойдат при нас. По-късно, малко след като заспах в спалния чувал, в заслона се събудих от светлини, идващи от единственото прозорче – гръмотевиците наистина вече бяха над заслона... страшничко си беше...
Сутринта се събудихме в 5.30ч, но като излязохме навън да видим как е времето веднага се отказахме да тръгнем в този час – беше облачно и духаше адски студен вятър (поне за мен). Прибрахме се обратно в заслона и се гушнахме във все още топлите спални чували и заспахме. Към 8ч сутринта станахме пак – нямаше промяна във времето, но трябваше да тръгваме, за да не изпуснем последния автобус от Банско. Мина ми през ума, че ако бях изпуснал автобуса, нямаше да съм в състава по народни танци на концерта във Враца на следващия ден...
Още с изкачването към вр.Бански Суходол загряхме и вече не се оплаквахме от студения вятър, но влязохме в облачния слой т.е. мъгла. Минахме Кончето и Кутело отгоре, за да не рискуваме с подсичане по заснежения склон поради опасност от подхлъзване. На Премката (седловината между Кутело и Вихрен) мислехме да слезем направо надолу през Казаните към х.Бъндерица, защото на Вихрен нямаше никаква видимост заради мъглата, а и знаехме, че по северозападния ръб, водещ към върха на няколко места имаше сняг и преминаването щеше да е затруднено. Но в крайна сметка решихме да слезем през връх Вихрен, защото не познавах много добре Казаните в мъглата, а и имаше опасност от лавини. Снегът беше много и предпочетох да слезем през добре познатата ми местност Кабата.
Екстремно беше качването на вр.Вихрен по единствения път при зимни условия откъм Премката – по стръмния северозападен ръб.На цели шест места по него имаше сняг, но се справихме с много внимание. На вр.Вихрен беше мъгливо, но на моменти имаше слънце и облаците бяха под нас.
Откакто ходя по планините – от 2000 година, чак сега имах щастието да видя диви животни сред природата. В местността Кабата на слизане към х.Вихрен от едноименния връх видяхме недалеч три диви кози. Много ясно се виждаха, тъй като бяха с кафява козина и с лекота бягаха по белия сняг. Бяха много красиви – като ни видяха се уплашиха и стремително се изкачиха по заснежения терен към скалите под вр.Вихрен.
Под хижа Вихрен видяхме големи поражения от лавините от околните склонове от зимата – паднали и изпочупени дървета...
Към 17ч слязохме в Банско и успяхме да хванем последния автобус за София. Тогава се успокоих, че наистина ще ходя във Враца на следващия ден с танцовия ансамбъл.
