Идеята, че всяващият смут и ужас връх Пчелино зиме вероятно е по-лесен, отколкото лете, отдавна витаеше във въздуха. Когато Павел ми позвъни и обяви, че именно тази неделя е моменът, изпитах топло чувство на задоволство.
Понеже щяхме да спим на Кобилино бранище, реших, че можем да съчетаем ходенето с поправка на прозорците на заслона, за които в началото на февруари се написаха стряскащи неща. В мазето имах шперплат, но не знаех, колко да взема. Накрая успях да изровя едни снимки, на които се виждаха части от двата прозореца. От написаното във форума бях останал с впечатлението, че и източният (доскоро остъклен) прозорец е повреден. За южния се знае, че отдавна е затворен с парче залепен за рамката полиетилен. Затова почнах да правя разни тънки сметки и за двата, мерейки по снимките. Понеже несигурността на тези изчисления беше голяма, взех две по-големи от пресметнатото парчета – нали за да стигне, трябва да остане. Както се оказа после, носил съм три пъти повече материал от нужното, но би трябвало да ми е простено, нали съм завършил математическа гимназия... Взех и необходимите инструменти, а Цецо от Пловдив се нае да донесе дебело полиетиленово платно.
Шперплатът изглежда отстрани едно такова нежно и ефирно нещо, но истината е, че дяволски тежи. Притеснен от това, започнах трескаво да олекотявам багажа, изхвърляйки от раницата всичко, което не беше жизнено важно. Макар че Павел и Цецо казаха, че ще носят спални чували, аз оставих моя вкъщи с мисълта, че ако в заслона е чак толкова мокро, може да преспя в къщичката до него. Взех минимум храна и много върви и въженца. Прогнозата беше ужасяваща – „силни и бурни“ ветрове в планините, което с един и половина квадратни метра платно на гърба е много лошо нещо. Реших, че ако духа силно, ще вържем плоскостите и ще ги влачим по снега. Затова им пробих дупки по върховете.
Надъхани с мерак, потеглихме с Павел в 6:30 от София. На бензиностанцията в Самоков се срещнахме с Цецо и продължихме заедно. Оставихме едната кола в Мала Църква, където се канехме да слезем, а с другата стигнахме до Говедарци. Предвид тежкия багаж се отказахме от първоначалния план да се качим от Мала Църква до Кобилино бранище през Средоноса. Това май си беше доста разумно решение.
Вързах шперплата на самара и потеглихме. Тежеше доста, но се вървеше. Неприятен беше големият инерчен момент, който придоби самарът. Не ми позволяваше никакви резки завои. Гадни си бяха и огромните ми габарити, особено по улиците и в гората. Добре, че пътят на повечето места е много широк. Преди х. „Мечит“ се поколебах, дали да дръзна да мина по пряката пътека, защото накрая има доста гъста гора. Все пак дръзнах и успях да мина лесно с известно навеждане и маневриране.
На хижата спряхме да закусим. Тук броят ни се удвои – срещнахме Слави, който пантеше в нашата посока, и Аспарух и Христина, който отиваха на Рибни езера. Погушках си Шаро, който е все така огромен и сладък. Печеше чудно слънчице, беше топло, а по сияещите бели върхове не се виждаше и следа от вятър. Много бях нетърпелив да се качим възможно най-бързо, защото ме беше страх от прогнозата. Представях си, как бурният вятър ще пристигне тъкмо като наближим билото.
Далеч пред нас се виждаха четирима души, отиващи нагоре, но не се срещнахме – Слави тръгна подир тях по маркировката, а другите се качихме за по-бързо право нагоре към Малък Мечит (оня на билото, де). С трепет се показах на билото. Слава на Перуна, нямаше никакви силни и бурни ветрове. Духаше слабо, но всеки повей се усещаше много ясно със спинакера, който бях опънал на гърба си. Реших, че не ми стиска да мина през Мечит без котки и макар, че ме мързеше, на седловинката преди върха си ги обух и извадих пикела. Качих се кротко и полека. Свикнах да посрещам поривите на вятъра с бързи маневри, така при подходяща ориентация силите върху листа шперплат бяха малки. Имах успех – не паднах нито веднъж. Истината е, че просто не духаше силно. Ако духаше, носенето на материала на гръб би било абсолютно невъзможно.
След върха се разделихме – Слави запанти към Мальовица, Павел тръгна с него на гости на Лопушки връх, а останалите заслизахме към заслона в размекнатия сняг. Колкото и да не ми се щеше, се наложи пак да сменя котките със снегоходки. Стигнахме заслона малко преди три следобед. Чак тук разбрах, колко много излишни килограми съм носил, но приех философски свършения факт. Остъкленият прозорец не се нуждаеше въобще от покриване, а южният се оказа доста по-тесен от моите представи. Ами какво да правя, на снимката краят му се криеше зад комина и аз екстраполирах размерите към най-песималната възможност!
Понеже полиетиленът беше с Павел на Лопушки връх, решихме да майсторим след завръщането му. Първо се опитахме да си изкопаем течаща вода. Знаех едно надеждно място, но снегът така беше завял долчинката, че за точното място на потока можеше само да се гадае. Нямахме и лопата. Въоръжихме се с пикелите и с една счупена облегалка от стол и се захванахме на работа. След половин час пъшкане бяхме на два метра под повърхността, а дръжката на пикела продължаваше да влиза до край. Започнахме да се отчайваме. Цецо предложи първо да ядем и аз бях склонен да зарежем тая работа, но реших да копна още малко за последно. Окопах се още 20-ина сантиметра, забучих пикела и тоя път, макар пак да влезе целият, се отвори по-голяма дупка и отдолу се чу шумът на рекичката. Скоро вече пълнехме шишетата. Аспарух и Христина бяха хапнали и продължиха към Рибните.
След малко заприиждаха хора. Откъм Мальовица дойдоха четирима на ски, а петият беше върналият се с тях Слави. От другата страна пристигна Павел – върхът го посрещнал с гъста мъгла и се наложило да се върне по пътя на качването. Само за час времето се беше обърнало наопаки – небето се покри с плътни облаци, дойде и обещаният от синоптиците вятър. Хапнахме и се заловихме с прозореца. Бързо го запушихме, а в това време скиорите отидоха да потърсят дърва в къщето, но снегът така ги беше затрупал, че без много сериозна лопата начинанието изглеждаше безнадеждно. Пък дърва много-много и не трябваха – беше топло и в заслона имаше клек, макар и не много.
Малко след обяда вечеряхме на две смени на малката масичка – нашата група беше първа, защото искахме да легнем рано, за да станем също така рано. В осем, след като Сънчо мина, се натъркаляхме по нарите. Другата група скоро ни последва. Бях много доволен, че не носех чувала, който би бил напълно излишен. Беше малка компенсация за излишния шперплат.
Павел се оказа най-ранобуден и ни вдигна в 3:30. Час по-късно вече качвахме баира към Водния чал, следвайки стъпките на Аспарух и Христина. Небето беше ясно и грееше разкошна луна. Беше много светло. Беше и доста по-хладно от събота, а нагоре задуха и пронизителен вятър, който ни накара да спрем на Водния чал и да се облечем по-сериозно. Аз направо навлякох пухеното яке с мисълта, че не съм чувал никой да е умрял от жега на Водния чал през февруари. Е, аз също не умрях, макар че, в интерес на истината, се поизпотих.
Срещу нас ясно блещукаше светлинката на наблюдателницата на Мусала. Към Маринковица се развидели. Пред нас по Драганица и Възела се образуваха големи маси от мъгла, закриваща пътя ни, но назад и встрани беше ясно и се радвахме на чудни гледки. Вятърът духаше постоянно, но с умерена сила. Снегът беше абсолютно „асфалтиран“ и се вървеше леко и приятно. Преди Възела влязохме в мъглата, която въпреки вятъра висеше все на едно и също място. Почти нищо не се виждаше, но билото беше ясно и ни водеше. Изкачихме се на Възела, после на Драганица. Слязохме от север и тук излязохме от мъглата. Припече приятно слънчице, махнах пухенката и почнах да се кефя на хубавия ден. Вятърът също постепенно отслабваше.
Пред нас на билото имаше няколко скални жандарма. Павел, който обожава ходенето със снегоходки, обяви, че първият жандарм бил най-труден и че ако там не му се наложело да ги свали, значи и по-нататък нямало да се наложи. Цецо, като най-разумен, спря и си обу котките. Аз се поведох по мързела и зловредния пример на Павката и задрапах подир него по снегоходки. Скоро съжалих за това, но вече бяхме изкачили половината жандарм, поне да е гаргата рошава – качих го до края. Отгоре обаче се видя, че следват още такива неподходящи (чуваш ли, Павка – НЕподходящи!) за снегоходки места, та спрях и аз да се окотя. Павел, естествено, продължи да драска по камънаците със снегоходките. Изкачихме се на върха с големите останки от водомер отгоре, който според GPS-а на Цецо бил по-висок от Големия Скакавец, и насядахме на завет по камъните да ядем.
Мъглите окончателно се бяха разнесли и Рила блестеше от всички страни под ясното слънце. Гледките от това място бяха една от друга по-хубави. Направо ми беше трудно да си избера посока, в която да гледам – само се обръщах като въртоглав. Отдясно, от бездната на Бели Искър се извисяваха до самозабрава върховете на Мусаленското било, обърнали към нас шеметните си западни склонове, обрасли с буен клек и прорязани от страховити лавинни улеи. На юг се ширеше море от прекрасни рилски върхове, зад които отдалеч надничаше белият Пирин. Отляво се виждаше досегашният ни път. Под нас бяха загладените очертания на Халовитото езеро, до което бяхме спали лятото. Долината под него изглеждаше пухкаво-бяла и невинна, ни намек за кошмарните ендемити отдолу.
Продължихме на север по високото било. Големият Скакавец изглеждаше от тая страна малък и едва-едва извисяващ се над билото, но всъщност доста попъшкаме по припека, докато го качим. Започваше да става горещо. Направихме си удоволствието да минем по всички връхчета до Малък Скакавец, макар и да можехме да ги подсечем – гледките на изток към будещата страхопочитание и трепет Сакън дупка не бяха за изпускане. Билото беше осеяно със съвсем пресни кози следи, но никакви кози не успяхме да видим.
В 12 часа бяхме на Малък Скакавец. Слизането оттук към седловината на север не изглеждаше никак безопасно, особено в това топло време. Под вещото водачество на Павел пресякохме вляво веригата от козирки, върнахме се далеч надясно и през по-рошавите и полегати пасажи камъни и клек се спуснахме за половин час до ниското седло пред Пчелино. Клекът беше дълбоко под снега и не създаваше никакви затруднения. Тук печеше като във фурна. Уморени, насядахме пак да ядем, събирайки сили за предстоящото изкачване по Пчелино.
Наистина, зимното минаване през Пчелино се оказа съвсем лесна работа в хубавия (все още твърд) сняг, покрил добре всичко (и най-вече клека). Набързо прехвърчахме трите коти на върха (които през лятото ни отнеха часове време и литри пот) и заслизахме от другата му страна. Весело си мислехме, колко лесно и успешно сме се справили, и как в пет часа ще пътуваме към къщи. Аз даже имах неблагоразумието да кажа на глас, че не е било нужно да ставаме толкова рано сутринта.
Ноооо... В блаженото си неведение дори не предполагахме, че истинските трудности тепърва предстоят! Съвсем скоро те ни се явиха в лицето на иначе малкото, направо невзрачно връхче със съмнителното и намирисващо на мистика име Свети дух. Този връх се намира доста ниско и тук дядо Райко беше успял така да нагрее снега, че по южните склонове газехме тежка, мокра каша, в която снегоходките потъваха като пирон в кисело мляко. До Свети дух се бяха подредили 3-4 мънички връхчета, но всяко от тях ни костваше ужасни усилия и много време. Качванията ставаха от юг, през тежката снежна каша, която ни разказваше играта. Следваше малко по-лесно слизане по сенчестия северен склон и после всичко започваше отново на следващото връхче. Светият дух се мержелееше някъде в далечината и сякаш никога нямаше да приближи.
С триста мъки изпълзяхме отгоре му чак в 16 часа, оглупели от блъскане и зор. Най-после предстоеше само слизане! И тук снегът беше мокър и бездънен, но поне вървяхме надолу и беше по-лесно. Появиха се обаче „неприятни изненади“, както ги нарече Павел – малки връхчета на билото, за които никой от нас даже не си спомняше. Появата на всяко следващо, неизменно притежаващо убийствен южен склон, ме докарваше до отчаяние. Кой ли ме запозна с тия идиоти, си мислех, да им се водя по акъла! Хората сега се возят на шейни покрай Седемте езера, а ние бъхтим като глигани без изгледи за почивка.
Все пак, слизахме и „неприятните изненади“ като че ли свършиха. Цецо почерпи по вафла и ни вля нови силици. По-надолу мненията за пътя се разделиха. Мен ми се вървеше по билото, виждаше ми се по-лесно, но мнозинството реши за бързо слизане по склона наляво, откъдето бяхме дошли през лятото. Бонусът беше, че в дерето течеше вода и понеже всички ни мързеше ужасно да бъркаме по раниците за канчета и шишета, лочихме направо с уста от потока. Надолу вървяхме по него, беше ледясал и хлъзгав, но ме мързеше даже и да помисля да обувам пак снегоходките, които бях свалил на стръмното слизане по склона. Къде по леда, къде до коляно в снега, драпах надолу. Скоро се появи път. По него излязохме от гората и попаднахме на коловози от голям камион, по които вече не се затъваше. Вървяхме по тях до селото. Вече мръкваше. Стигнахме до колата в 18:30.
Уморени бяхме, не ще и дума, ама и доволни. После се натоварихме и два часа по-късно Павел ме закара в София.
