Ден втори от месец юни - казано достъпно - Втори юни. За който не знае, да провери в календара. Около 8 ч. деня беше чудесен, слънцето грееше, росата още не се бе изпарила от тревата, а ние - 10 души, тръгнахме за северозапада с 2 коли и голямо настроение. Целта е ясна от заглавието - вр. Миджур - Западна Стара планина. Тъй като нямахме бърза работа, в събота решихме да се пошляем. Първа спирка беше Петрохан. Малко почивка след многобройните завои.  После се отбихме в Клисурския манастир, от общо 3-те манастира, които посетихме. Много ми допаднаха сградите, с тяхната архитектура.

След като си тръгнахме, се откри хубава гледка към Тодорините кукли. Винаги съм се чудела колко на брой са куклите -- сега ми е ясно, че са 2

 Вторият манастир беше Лопушанския - "Св. Йоан Предтеча".  На мястото на сегашния Лопушански манастир някога е имало друг, построен още през Второто българско царство и впоследствие напълно разрушен по време на турското нашествие. Една легенда гласи, че в манастирската воденица на р. Огоста често са се подслонявали хайдути. Един ден баща и дъщеря тръгнали от близкото село към манастира. По пътя ги подгонил турчин и те намерили убежище в манастира, където в момента се намирал и воеводата Огнян. Турчина стигнал до воденицата и се нахвърлил върху девойката. В този момент Огнян изскочил от скривалището си и забил брадва в тила му. Заровили трупа в говеждия тор зад сградата, но за зла участ хрътката на турчина станала ням свидетел на цялата случка. Тя се върнала в Берковица и започнала да вие пред къщата на стопанина си. Разбрали, че се е случило нещо лошо с него, близките му тръгнали след кучето, което ги завело до воденицата. Започнали да ровят торището и открили трупа на убития. Разярени, турците подпалили манастира и изклали монасите. Само един от тях успял да се спаси с бягство в Сърбия.

Това кътче от двора, заедно с пейките и масата на др. снимка, се оказаха много примамливо място за отмора. В другата част на манастира имаше заведение, което ни направи впечатление с това, че не му беше мястото там.

Манастир трети - Чипровски. Той носи името на Св. Иван Рилски. За съжаление вътре не беше позволено да се снима, като за изпълнението на тази забрана следяха жената и мъжа, които ни пуснаха вътре. Интерес в манастирския комплекс представлява кулата-костница, в която се съхраняват костите на някои от жертвите в Чипровското въстание. 

Тръгвайки от Чипровци към селата ЛОм, заваля лек дъждец. В колата беше много уютно, но се надявахме бързо да отминем дъждовния облак. Спряхме в село Горни Лом, за последен път преди мястото за нощуване. Селото беше оживено и предлагаше прекрасни гледки към планината. Но най-оживено беше пред кръчмата, където се присъединихме към местните образи, за по една бира. Отминавайки село Горни Лом, продължихме по пътя към планината. Близо до една, струва ми се, изоставена военна сграда, оставихме колата и по пътя продължихме пеша. Трябваше да стигнем до х. Горни Лом - другото име на която беше Заставата - на 800 м. надм. височина. За Миджур имаше не лоша маркировка. 

Привечер, след като стигнахме на мястото за нощуване, всеки се зае да се занимава с дела, които му допадат. Аз разбира се, започнах да обикалям, с идеята да заснема нещо интересно. Като тази вечерна панорама.

На сутринта станахме в 5, за да си оправим багажа, който щяхме да вземем за нагоре. В 6 тръгнахме. 

Слънцето се беше показало и в този ранен час все още му се наслаждавахме. По небето нямаше ни едно облаче, а деня се очертаваше да е доста топъл. Отначало следвахме пътя. Но по - късно, се отклонихме. Табелките и пътя минаваха през гора. А ние ги следвахме.

След гората излязохме на една полянка, от където се откриваше тази гледка.

Продължихме през клекове, които доста забавяха движението ни. А и бяха посипани с някакъв бял прах, който вдигахме във въздуха, минавайки. Пътеката се губи из клековете, така че се налага да я търсиш. От време на време се забелязваха колчета и дори и да си се отклонил, разбираш накъде е посоката. На едно такова колче спряхме за кратка почивка. 

Зад мен е Обов връх. Последния западен двехилядник.

Продължихме нагоре. Билото беше близо, виждаше се и една гранична пирамидка.

Изгледът, който се откри пред нас, беше много красив.

По билото имаше пътека, която не беше много ясно дали върви в българско или сръбско. Но я следвахме. Белите пухкави облачета много ме радваха. Прекрасни гледки се откриваха пред нас в различни посоки.

Към обяд, откъм нашенско започнаха да прииждат тъмни облаци. Те скриваха билото и слънцето, но на нашата пътека все още беше топло и светло.

Това е гледката по билото - от ляво България, от дясно Сърбия. Билото беше граница, която облаците не преминаха

Когато се изкачихме по - високо, мъглата ни следваше... Но нищо не ни попречи да стигнем до върха. Облачността се разкъса, грейна малко слънце. Време за снимка.

Десет минути по късно мъглата скриваше всичко зад гърба ни - към българско. Откъм сръбско се носеха пухкави бели облачета. ... Май имахме среща с сръбски планинари...

А тук сме всички, стигнали върха от българско и сръбско, с изключение на трима, които снимаха.

След като се наснимахме, сърбите ни поканиха да хапнем с тях. Тъй като времето на върха драстично се променяше, слязохме малко надолу, от тяхната страна, където грееше весело и топло слънце, където нямаше никакъв вятър. И където пееха птички и жужаха пчелички. Долу се виждат останки от тяхната гранична застава. Имаше печено прасенце и печено агънце.. Не се наслаждавахме дълго на гледката на вкусотиите, скоро се нахвърлихме да ги опитаме. Тъкмо беше минал половин час, когато един сърбин, връщайки се от върха, каза, че на пирамидката ни чакат граничните полицаи и питали за нас. Нямаше как, отправихме се пак нагоре. Горе беше доста мрачно. Но граничните спокойно ни чакаха. Диалогът, който проведохме с тях няма да описвам. Когато тръгнахме надолу, времето беше страшно смръщено, опасявахме се от дъжд, затова не исках да рискувам, и приблах апарата. По пътя бяхме придружени от граничните, те вървяха най - отзад, сякаш се страхуваха, че може да избягаме... 

Долу беше доста мокро, защото беше валяло дъжд. За наша радост, дъжда ни подмина и си намокрихме само краката.

Долу вече имахме голяма разправия с граничните... Доста закъсняхме с времето.... По пътя към къщи валеше.. всеки си мислеше за своите си неща. Малко тъжно.. малко радостно. Неща от живота.