В неделя по обяд хванахме рейс за Самоков. Продължаваше да вали обилен дъжд, а по прогноза още на същия ден следобяд трябва да спре, ама не искаше. На електронното табло на автогарата в Самоков показваше само един градус и ми даде надежда, че в с.Говедарци вече ще вали сняг – там щяхме да хванем баира. И така стана – още на разклона за с.Бели Искър дъждът премина в мокър сняг – по-добре отколкото дъжд.
Бях тръгнал с един спътник, с когото се запознах от клуб Туризъм на дир.бг – Горски. Имахме идея да направим тридневен поход в Рила – с.Говедарци – х.Мечит – з.Кобилно бранище – цпш Мальовица. Аз въобще не бях минавал този маршрут - само последния участък – от Страшното езеро до курорта съм го минавал, но през лятото и затова ми се очертаваше едно вълнуващо приключение.
Снеговалежът беше толкова силен, че бързо се трупаше и още по средата на пътеката между с.Говедарци и х.Мечит сложихме снегоходките. Гората беше много красива с този много нов сняг покрили клоните на иглолистните дървета. Стигнахме хижата около 18ч след около два часа и половина преход от селото. Само помощникът на хижаря беше там – оказа се любезен човек – занимавал се от много години в района за изследвания – валежи, почвата, плътност на снега и т.н.
На вторият ден – 7 април станахме рано и още в 7.15ч тръгнахме по царския път за вр.Мечит, откъдето минава нашия маршрут за з.Кобилно бранище. Облаците, както по прогноза, намаляваха и слънцето се показа. Беше наваляло доста сняг – някъде около 40см. И затова бавно напредвахме, тъй като затъвахме в снега въпреки че бяхме със снегоходки – та нали той е пресен. На билото между върховете Будачки Камък и Голям Мечит се появи силен вятър, като при наближаването на втория връх той стана бурен. Бяхме готови да се откажем да продължим заради вятъра, но точно тогава късметът ни се усмихна – вятъра, като ли че разбрал за нашите планове, понамаля силата си. И така все пак продължихме. Започна тясната и сложната част от маршрута за този ден. Оказа се, че не беше лесна задачата – многото новия сняг беше извял не само нови козирки, а и такива чудновати снежни ръбове по вертикал, че трябва трезва преценка къде точно да се стъпва. Много внимателно стъпвахме в снега при качването на вр.Г.Мечит, даже на места се наложи да катерим хващайки ръцете с едва показващите се от снега клонки на клека. Горски ходеше с котки в този участък, но аз нямах, но бях с пикел в ръка. Но можеше да се кара и без котки, защото никъде нямаше лед или твърд сняг. Чакаше ни едно неочаквано събитие за нас на слизане от вр.Голям Мечит към седловината с безименния връх на запад от първия. Бях се отклонил леко вляво от билото и вървях по царския път, че беше по-удобно – нямаше опасност от подхлъзване – снегът беше пръхкав и правих стабилни стъпки в него./ по късно разбрах, че съм вървял по самия царски път/ НО малко преди да преминем седловината пред мен се отвори едва личаща линия в снега и тя тръгна напред почти по хоризонтал и склона на около 10 метра под седловината се разцепи и се свлече надолу – лавина! Никак не беше малка! По късно ще видите снимките на лавината. Ако не сте разбрали правилно за лавината – тя бе предизвикана от нашата тежест и линията й на разцепване беше на южния склон само на около 10м под седловината западно от вр.Г.Мечит. Също и на такова разстояние от самите нас. Естествено, уплашихме се, а Горски каза, че е чул смразяващия звук в снега секунди преди да потръгне лавината. След консултация с Горски решихме да продължим към заслона, но само, ама само по билото и никакво отклоняване дори и с 1м от него. Просто в този ден лавинната опасност беше много висока – налице бяха трите основни фактора за лавина – много нов сняг, който няма никаква здрава връзка със стария сняг; рязко покачване на температурите и вятър, който през нощта беше силен. Още към 13.30ч пристигнахме на заслона. Много ме изуми мястото му и природата в района – направо приказка! Разгледах заслона вътре – беше в прилично състояние, но нямаше дърва. Беше малко тъмно вътре, но реших да обядваме навън – изнесох внимателно пред заслона масата и 2 стола. Обядът беше голям кеф! Да ядеш и да се наслаждаваш на околния пейзаж в това слънчево време! След като се нахранихме тръгнахме за вода на североизток от заслона. С едната ми щека, която няма перчета сондирах в снега колко е дълбок снега по дъната на деретата, където вероятността да тече вода е най-голяма. Обаче без успех – навсякъде снегът беше дълбок все над 1,5м – и щеше да ни отнеме много време докато изкопаем снега, а и не беше сигурно, че ще попаднем точно на рекичка. На около 30 минути от заслона на североизток попаднахме на дълбока дупка в снега и отдолу течеше истинска река! Но нямаше как да налеем вода от нея, тъй като стените на дупката бяха отвесни от двуметров сняг! Но по надолу имаше още една дупка, но с по-малка дълбочина и Горски успя да налее вода в трите бутилки, които носихме. След като приключихме задачата за водата, отскочихме до бараката, който е на 50м западно от заслона да проверим за дърва – наистина нямаше. С Горски решихме, че ще можем да прекараме нощта в заслона с летните си спални чували – и аз и той си нямхме зимни / все още/. Малко след 16ч тръгнахме на вечерна разходка до Водния връх. Бях омагьосан от нея, много е красиво! Накъдето и да се обърнеш все само върхове, долини, гори, циркуси..Бяхме в сърцето на Рила! Много ме впечатли Мальовишкото било и многото стръмни склонове от него към Рилска река с толкова много скали и улеи...
Върнахме се в заслона към 20.30ч. Вечеряхме вътре и се приготвихме да лягаме. Облякохме се здраво. Сложихме по две одеала под чувала и едно завихме над него. Пъхнахме се в спалните чували и не беше студено, въпреки че карахме без печката – нали нямаше дърва. Само сутринта беше гадното – като отворихме чувалите – един такъв пронизващ студ ни обля телата ни и бързо трябваше да действаме, за да се сгреем – бързо оправяне на одеалата и раниците се оказа достатъчна работа, за да се стоплим. Закусихме и тръгнахме за ЦПШ Мальовица към 8ч и нещо. И третият ден се очертаваше слънчев и топъл ден. За разлика от предния ден снегът беше твърд и ходенето със снегоходки беше приятно. По североизточния склон на вр.Попова Капа на последния кол под върха оставихме раниците и се качихме на него да се порадваме на гледките.
Слязохме предпазливо стръмния северозападен склон на Попова Капа – аз – с пикел , а Горски – с котки. Обядвахме на заслона Страшното езеро. Гледката към Купените беше величествена! Снегът отново стана мек и затъвахме, но не много като над х.Мечит от предния ден. Много лавини са паднали в района. Преценихме, че ще е много опасно да слезем към х.Мальовица от Страшното езеро по стръмния източен склон на долината, в която се намира въпросната хижа. Въпреки че коловата маркировка минава оттам. Взех решение да пробваме по един рид, успореден на лавиноопасната долина, който на картата е означен с името Ръждавица. Всъщност този рид ме хвана окото още на слизане от Попова Капа, но не ми изглеждаше розово положението с терена в началото му и затова казах, че първо ще пробваме. Ако стане напечено и е невъзможно минаването по рида се връщаме и някак си ще слезем към х.Мальовица по стръмния склон над нея. И така на превала, не знам как се казва, но се свързва с връх Камилата рида Ръждавица, зарязахме коловата маркировка и започнахме да катерим по ръба на рида, че в началото му е качване. Стигнахме един скален жандарм, за който не бяхме сигурни дали ще успеем да го преодолеем. Горски предложи да го подсечем отляво, но аз му напомних за предизвиканата от нас лавина при вр.Мечит. и че ще се ходи само отгоре. За щастие по скалата имаше хубави дупки в нея за хватки и без особени проблеми я преодоляхме. След нея имаше хоризонтален, но тесен ръб, като от едната му страна се показваха тук-там клони на клек. С много внимание и бавно темпо го преминахме, че с този клек правеше снегът нестабилен по ръба. После рида стана разлят и спокойно стигнахме до една от пистите на курорта и по нея слязохме до ЦПШ-то. Иначе ходенето по рида Ръждавица е много красиво – откриват се гледки към Мальовица и Купените от друга зрителна точка. Там се почерпихме с кебапчета и картофки. Разделихме се с Горски – аз се прибрах в София, а той остана в Рила – щеше да продължи похода към х.Вазов. Беше великолепен похода за мен!
Сега искам да кажа няколко думи за заключение – струва си да се ходи през зимата на планина, но имайте едно наум – не винаги зимната колова маркировка дава сигурност откъм лавинна безопасност. В сайта на Аспарух са описани местата по зимната маркировка, където е възможно падане на лавини. Но при изключително лавинна обстановка могат да паднат и на други места по коловата маркировка и затова с този пътепис не само споделям преживяванията ми, а искам да кажа като за урок за лавината при вр.Мечит.
Между другото за туристи, които искат да ходят към Страшното езеро или з.Кобилно Бранище от Мальовица или наобратно: ако условията са подходящи за падане на лавина, горещо препоръчвам алтернативния вариант – през рида Ръждавица. Няма как да не се загубите – качвате се по пистата Улея от ЦПШ-то и тя извежда на самия рид и оттам само все нагоре. НО да не ходят по рида Ръждавица туристи, които нямат опит с ръбове и скали, също и така страх от височина - в самия край на рида е такъв участъка.
nbsp;
Специални благодарности на Аспарух за прекрасния му зимен пътеводител и на Огнедишащ за ремонта на прозореца на чудесния заслон Кобилно бранище! И двамата пишат в клуб Туризъм на дира.
