„Звезди" беше първата дума, която чух от д-р Любен Телчаров, който ме събуди, и като не знаеше по какъв друг начин да изрази радостта си от настъпилата промяна в потисналото ни пече три денонощия неблагоприятно време, повтаряше: „звезди, звезди, Миронец, ставай!"

В малката хижа, закътана високо в тази глуха пиринска долина, ние изчаквахме да спре снеговалежът. Запасите ни от храна бяха на привършване. Беше още много рано, студено и тъмно, но струваше ми се, че виждам ухиленото лице на приятеля си.

Звезди, звезди!

Бледата светлина от запалената клечка кибрит прогони мрака в ъглите на стаичката, където се бяхме настанили- Часовникът показваше пет. Без суетене в най-кратко време беше запален огън и беше приготвена закуската. Според неписаните правила при походите в планината закуската е най-важната „храна"! С последните остатъци от захар, какао, чай и сок от два портокала Пината — такова е планинарското име на д-р Телчаров — напълни двата термоса. Топлото „питие'" (не знаехме какво име да му дадем) трябваше да ни дава сили , и бодрост в трудния и пълен с неизвестности поход по карстовото било на високия северен дял на Пирин. То още не беше мина-вано зимно време от никого. Ние с Пинтата трябваше да бъдем първите!

Маршрутът, за който бях точил зъби от няколко години, след неколкократно минаване през безснежния период — във високия Пирин сезоните са само два: снежен и безснежен! — бях добре запомнил. И все пак от обилните снегове, които падат в Пирин, от навяванията, бурните ветрове, лавините и снежните козирки по билата, върховете и ръбовете на които ни предстоеше да се изкачим и преминем, представляваха пълна неизвестност. Билото, по което се редяха върховете Разложки суходол, Каменитица, Баюви дупки, Бански суходол, Кутело и Вихрен, както и ключовата част Кончето, никъде не бе по-ниско от 2600 метра надморска височина, а котите на върховете респектираха със своите 2700—2900 метра височина!

И все пак — на път! Дали ще минем, беше проблем, но защо да не направим проучване и опит. Да припомня: това ставаше на 3 март 1934 година — времето, когато алпинизмът у нас беше още в пелени и върховете очакваха своите първи поко-рители.

Дълбокият Суходол, притиснат от стръмните гористи склонове на връх Окаден от север и отвесите на скалистите Стълби и Каменитица от юг, беше покрит с дебел пухкав сняг. Ските ни затъваха до 40—50 сантиметра. Много пъти през дните на престоя в хижата, разменяхме мисли и предположения за нашите приятели Владислав Загоров, Александър Велковски и Божидар Стоичков, които също като нас, не се съмнявахме в това, стояха в хижа Бъндерица. Там бяха отишли по предварителна уговорка, за да помогнат в нашия опит, като направят стъпки по северозападния ръб на Вихрен и така да облекчат края на нашия маршрут.

До големия праг, преграждащ долината, ние вървяхме все още по здрач, който постоянно избледняваше от настъпващия ден, Все по-ясно изпъкваха близките обекти. Самотните мури, пръснати в горните граници на горския пояс, вече ясно се очертаваха. Откри се и скалният феномен Стълбите — седемте каменни стъпала с размери, достойни за легендарния Крали Марко, по които алпинистите сега се изкачват към своето майсторство, а дивите кози съжителствуват с мъхнатия еделвайс, символ на победата в планината.
Все повече минути се изронваха в дълбоките дири, които нашите ски чертаеха по девствената снежна покривка. Растеше и тревогата ни: от запад отвъд билото, нахлуваха мрачни облаци. Когато наближихме подножието на Стълбите, слънцето беше пробило с лъчите си ниските тъмни облаци на изток и заливаше с пурпур челата на Окаден, Суходола и по-далечния Албутин. Сигурно така бяха осветени и Стълбите, и Каменитица, но ние бяхме твърде близо до тях, за да ги видим. Затова пък сенчестите им стени допълваха с контраста си красотата на картината, открила се пред нас. Наоколо беше още тихо, но чувахме, че оттам, накъдето отивахме, приижда на вълни познатият вой на буреносен вятър Над билото се извисяваха снежни вихри. Спряхме на завет. Спогледахме се: каква беше, каква стана! Никога по-жестока не беше ни се показвала тази поговорка. Много думи не ни бяха необходими, за да се разберем. Свързахме ските на раниците, пристегнахме котките към обувките. С тридесетметровото конопено въже, скатано на две, за да не се обременява само единият от нас с товара и за да скъсим разстоянието помежду си, се завързахме така, че образувахме една съвсем надеждна свръзка. Облечени бяхме добре. За първи път у нас бяха изработени анораци с качулка, направени по френски модел, донесен от Пината.

За успеха на нашето „предприятие" допринасяше опитът, който Пината имаше от туровете си из Дофинските Алпи, откъдето се беше върнал наскоро. Затова сам предложи осигуровката да поеме той. А знае се, че водачът на свръзката ще извършва проучването и преодоляването на трудностите, срещани по пътя, по-добре, когато е спокоен и уверен в осигуровката. И Пината доказа това през този ден.

Часът беше девет. Привършихме подготовката за щурм на неизвестното и преди всичко на голямата гърбица от сняг, натрупан по подветрения склон на седловината на главното било. От него се отделя на изток късо и в началото по-ниско било, което дели Суходолския от Белоречкия циркус и завършва с върха Окаден. Без усилия скоро бяхме на този раздел. Тук ни посрещнаха първите пориви на вятъра, които се засилваха все повече с наближаването на превала. А там с яростта на бясна глутница се нахвърлиха върху нас снежните вихри, и то в ням съюз със смразяващия студ, подети от наветрения склон към Влахината река. Спасението от този ад можеше да дойде само чрез движение и ние не закъснявахме да дадем гръб на стихийния вятър. Пътят ни беше по главното било на юг към първия връх от веригата —Разложки суходол, 2640 метра. Върха с малка денивелация от превала изкачихме леко. Помагаше ни попътният вятър, който ни блъскаше в гърба и малко от дясната страна. Много неприятности изпитахме от потребността да преодоляваме натиска на вятъра върху ските ни, завързани на раниците — вятърът ни брулеше до залитане!

Силно подръпване на въжето ми подсказа да спра и да се обърна. Това беше сигнал: предлагаше ми се да изпием по чашка от чудотворното питие от термоса. С топлината, с чудния аромат и вкус тази чашка вля голяма доза нови сили. Пихме за първия връх! Дали ще пием и за последния — това беше кошмарното чувство пред неизвестността, към която отивахме. Та ние трябваше да се борим не само с бурята, студа, височината и снега, но и с тревогата: как и дали ще минем Кончето!

За мащабите на нашите планини този ръб заемаше едно от първите по трудност места, а колкото за другите фактори: ниските температури, бурите, снеговалежите, лавините — те едва ли отстъпваха на която и да е от световните планини. В подкрепа на последното сега можем да посочим много жертви, които даде нашето планинарство от измръзвания и лавини. Друг е въпросът за причините на нещастията, които се свеждат всъщност до една: недооценяване на обективните опасности, а оттам надценяване на собствените възможности. Всички случаи — и в Алпите, и в Кавказ, Памир, Рила и Пирин — потвърждават това. А ние— взехме ли предвид всичко? Едва ли, но най-вече липсваше ни опитът!

На следващия връх, Каменитица, 2726 метра, не можахме да пийнем от еликсира. Не искахме да рискуваме: трябваше да се свалят ръкавиците. Студът с ледените си пръсти щипеше жестоко откритата част на лицето. Видимостта беше нищожна. Имаше случаи, когато, обръщайки се назад, виждах въжето неестествено да се губи в мъглата, като че ли е завързано за нея! От опит знаех, че ветровете във високите части на планината духат с часове, с дни все в една посока. Когато от връх Каменитица тръгнахме към следващия връх, Баюва дупка, из-веднаж почувствувах, че вятърът ме духа само в гърба (билото на този връх продължава на изток от главното било, почти по хоризонтал). Затова аз промених посоката, т. е. продължих така, че наново да чувствувам вятъра и от дясната си страна. Последва слизане, което и очаквах. Следователно попаднах пак на главното било: опитът помогна!

Минаваше единадесет часът, когато стъпихме на върха Баюва дупка, 2820 метра. Повече с жестове, отколкото с думи се разбирахме с Пината — думите бяха отнасяни от ураганния вятър, очите пък — замрежени от заскрежените клепки и вежди. А това, което исках да кажа, беше да извади термоса. С няколко живителни глътки от нашето питие ознаме-нувахме и тази междинна победа. Прокрадваше се вече мисълта, че запазилите се девствени през хилядолетията връх и ръб ще бъдат завладени от двама алпинисти.

Отново на път! Изпитанията като че ли започваха отначало, дотук борбата беше с вихрите и студа, а ето че се появиха и трудни пасажи. Скоро след Баюви дупки билото се стеснява така, че образува остър снежен ръб, наистина немного дълъг (около тридесетина метра), но стените му са извънредно стръмни, а основите им се губят някъде в циркусите, невидими за нас. Ръбът остана все така девствен, защото правехме стъпки от двете му страни (малко под него), като забивахме котките, наподобявайки вървежа на пингвините! Стотина метра по-нататък — ново стеснение, но без ръб, а с малки снежни козирки над циркуса Баюви дупки (от лявата ни страна). От другата страна — широк снежен склон с все по-увеличаваща се стръмнина, която преминахме непосредствено до козирките. Следващото връхче бе с подаващи се под снега скалички, покрити с тънък лед, който хрущеше под стъпките ни, преодоляхме го бързо и спряхме за малка почивка приблизително там, където двадесет години по-късно беше построен сегашният малък дървен заслон.

Оттук започнах един траверс, чрез който исках да изляза точно в началото на Кончето — „изхитрих се" да не изкачваме върха Бански суходол, защото. . . нали след това трябва да слизаме! И какво: колкото повече навлизах в този траверс, толкова снежната покривка ставаше все по-дълбока. Може би още не беше късно да поправя грешката си, да избегнем и грозящата ни опасност от лавина, която ние просто предизвиквахме. Затова обърнах гръб на вятъра и започнах едно дълго и мъчително изкачване право нагоре. Пикелите почти не ни помагаха, те се забиваха без остатък в дебелия сняг. Щеките ни бяха завързани към ските. Техниката, наглед проста, да ходим зиме във високата планина без ски, но с щеки за нас тогава не беше още позната. Всяка стъпка правех с големи усилия. Снегът надминаваше 50—60 сантиметра и да направя крачка по-нагоре, трябваше да изваждам крака си над повърхността на снега, да натъпквам стъпката неколкократно, с което спечелвах едва 15—20 сантиметра. По едно време усетих, че броя стъпките (излязоха повече от четиристотин). Този път „хитрината" ми излезе солена, но заслужено получих чашка топло питие на връх Бански суходол, 2884 метра н. в.

Непосредствено до и под нас снежните козирки, надвиснали над пропастта Бански суходол, образуваха по целия силно наклонен ръб огърлица от чудно изваяни и сковани от студа снежни вълни, а под много от тях висяха ледени сталактити. Какво ли не бих дал тогава за малко слънчице! Вечните ми спътници — двата фотоапарата - така и не извадих от раницата. Аз си знам каква мъка съм изпитвал, защото тук не можеш да дойдеш, когато поискаш. През следващите години преминах този обект още десет пъти - имам предвид само тези при зимна обстановка — и само веднаж случих хубаво време и направих няколко снимки.

Козирките теаха и невидима опасност, създаваха лъжлива стабилност, в което скоро се убедих. Основната скала на ръба, включен между върховете Бански суходол, 2884 метра, и Ку-тело, 2908 метра, има стъпаловиден строеж с изключение на централната му част — Кончето, а една трета от цялата дължина на този участък е почти хоризонтална.

Котките ни здраво се забиваха в обледените козирки, по които често се налагаше да стъпвам, разбира се, не във висящия им кран, по все пак по тях — друга възможност нямаше. Другарят ми, който осигуряваше, чрез подръпване на въжето често ми показваше това, което аз напред не можех веднага да забележка: малки дупки в козирките, към конто се устремяваха тънки струи сняг. Влечеше ги без съмнение вакуума, който се създаваше в подветрената страна на ръба под козирката. И ето че Пината видял мои стънки върху някой дупки — значи стъпки върху лъжливо създадено било. Но стесненото някъде до 30—40 сантиметра било не даваше възможност за избор. На такива места аз избързвах, рискувах и не беше невъзможно да се случи и счупване на някоя козирка под мене. Последвалото силно дръпване на въжето обаче ми показваше, че осигуровката е в добри ръце.

А вятърът връхлиташе с неотслабваща сила п постоянство. За преодоляване на неговата съпротива ние противопоставяхме само нашата дързост и воля да надвием. Предусещах вече близката победа. Тя ни чакаше на другия кран на Кончето и нея трябваше да я посрещнем само прави. Под нашето достойнство беше да лазим на четири крака или да възсядаме опасния див „Мустанг" — най-точното име, което в онзи ден прилягаше ни Кончето. Не зная за кой път тогава проклинах този кръст (ските, привързани на раницата), който ни занасяше ту на едната, ту на другата страна по снежната Голгота!

В няма прегръдка се събрахме в края на Кончето, за да се поздравим с постижението. Изпиването на поредната чашка от чудното ни питие отложихме за южната кота на Кутело, 2908 метра. До него стигнахме сравнително леко — какво друго по-трудно може да ни поднесе още нашият ръб! Часът беше тринадесет. Движехме се почти по самия перваз на зеещата под нас няколкостотинметрова бездна.

Малко след втората кота на върха забелязахме, че навлизаме в зона с притихнал вятър. Спряхме се, за да решим оттук накъде. Към Вихрен беше излишно да ходим. Едва ли пашите приятели са излизали да изпълнят уговорената помощ. Времето през всичките дни беше лошо и те не са могли да предполагат, че ще се решим да минаваме маршрута в това лошо време. Да слезем в Казана бе невъзможно: наклонът, особено в долната част на Кутело, е толкова стръмен, че „откачването" е сигурно. Затова предложих да се спуснем по дългия южен склон на върха, който спира в малкия Казан. По този склон няма падове, нито пък дълбоко оформено дере, а само широко отворена хлътчина. По нея именно, след като се превързахме на цялата дължина на въжето, приложихме начин на слизане, който ни подсказваха условията в момента.

Близо един до друг, като влачехме краката си (котките бяхме свалили), се стараехме да съберем и придвижим пред нас по-голямо количество сняг, който се случи сух, прахообразен. Напредвахме бавно, докато забелязахме, че наклонът се беше увеличил и заедно с това снегът беше започнал и сам да се свлича пред нас. Образувалата се лавина ни очистваше пътя. но ние продължихме да слизаме по създадената „система". После се спуснахме с пикелите на рамас. И какво беше учудването ни: долу в „Казанчето" ни препречи пътя планина от струпан сняг, който трябваше да обикаляме и може би. . . , но да не говорим за нестанали неща!

Преминаването на двестата метра по почти равното дъно на „Казанчето" ни отне около половин час. Умората, рязката смяна на напрежението и дълбокият сняг ни караха искрено да мислим: не са за нас равнините! Часът беше четиринадесет, когато започнахме да се спускаме по тясното и стръмно Мечо дере, все още в свръзка. Вървяхме добре, докато изведнаж. . . стоп! Минали сме, без да забележим, от двете страни на една голяма мура. И ето ползата от по-голямата ми възраст: Пината се жертвува, изкачи се 14—15 метра, заобиколи дървото и тогава се спусна към мен. Наблизо беше пещерата Хана. Отбихме се за кратка почивка. Извикахме с глас, колкото ни беше останал, но никой не ни отвърна, даже и ехото кой знае накъде се запиля. Хижата бе вече близо, може би приятелите ни не бяха вътре и затова не отговаряха.
Продължавахме спускането, а след това тръгнахме по равното през редките вековни мури. Няколко недогорялп главни, изхвърлени на снега пред хижата, ни показваха, че тук доскоро е имало живот. Даже и дирите от ските не бяха покрити със сняг, а довчера валеше. Нашите приятели си бяха заминали днес. Стана ни мъчно за тях!

Ключът на хижата беше окачен на вратата. Мислили са все пак, че може да ни потрябва. Влязохме, но обстановката ни се видя отчайваща. В една от стаите — купчина дъсчени номерирани табелки, в друга — няколко табла шперплат, които, изглежда, са им служили за постилка и завивка. Други „удобства" не открихме. Вече не ни се оставаше: приятелите ги няма. с храната бяхме зле, да не говорим за обстановката. Затова взехме две табелки, № 13 и № 31, прибрахме в раницата въжето, котките, пикелите, изпихме последното съдържание на термосите, сложихме ските на краката си и. . . чудо: умората ни изчезна! Може би други мускули са вземали участие в похода ни досега!

Искахме да слезем в Банско, докато има видимост, особено бързахме да преминем по долината на реката Бъндерица до изхода и от планината. Нищо не затрудни спускането ни, а използувахме и дирите от ските, оставени в дълбокия сняг от приятелите. Ските свалихме чак когато наближихме града. От първите срещнати познати научихме, че нашите приятели са заминали за София преди не повече от няколко часа. За нас само казали, че сигурно ще се опитаме да минем през Кончето.

Бързо из града се разнесе новината за това, което бяхме извършили този ден. Станахме център на внимание между познатите планинари. Заваляха поздравления, набързо някакво агне се оказа виновно в нещо и бе опечено! Въобще създаде се случай да се разкрият много проблеми, свързани с бъдещето на Банско като важен алпийски център.

На другата сутрин — да се пръснеш от яд! Пирин се извисяваше в кристално чисто небе, без нито едно облаче, със съ-вършенството на своите разнообразни форми, като че създаден да служи за модел на красива планина! И ние го оставихме, но с обещанието пък да се върнем из чертозите му. Разбира се, обещанието си изпълнихме многократно!

В София в Клуба на българските алпинисти докладвахме и запознахме приятелите си с осъществената премиера.