Доспивахме си в маршрутката за Местиа, люлеени по завоите на криволичещия път. Нечовешко беше да станем в 5 сутринта, при положение, че късно пристигнахме от Казбеги в Тбилиси, а и вечерята в ресторанта ни се услади, та останахме до късно. Митко се постара да ни посрещне добре и да почувстваме топлото отношение на наш сънародник, далече от пределите на Родината. Ние бяхме просто едни непознати българи, а той – служител на българското посолство в Тбилиси. Приюти ни в дома си, заведе ни на ресторант, надълго и нашироко ни разказваше за историята на Тбилиси, на Грузия .... за живота и за всичко останало тук.

Такива мисли занимаваха съзнанието ми в просъница, опитвайки се да заема възможно най-малко неудобната позиция в тясната маршрутка и ако може да дремна няколко минутки повече. Но все не успявах да наместя кокалестия си задник (който в последните дни стана още по-кокалест) на задната седалка на микробуса. Пътят от Тбилиси до Местиа трае цял ден. Пътувахме към Сванетия – област митична, обвеяна в слава и история, криеща се между острите и непристъпни върхове на Кавказ. И ние бяхме тръгнали да изкачим два от тези непристъпни върхове - Тетнулд и Гестола . Или поне единия от тях. Предстоеше ни първия допир до Безенгийската стена – “Малките Хималаи”, както наричат района руснаците. Но ние щяхме да атакуваме от другата страна – откъм Грузия.

Погледнах към Ники. И той се опитваше да открадне няколко минутки повече сън. Трябваше да почиваме, да се възползваме максимално от този ден и утре сутрин да бъдем напълно възстановени. За аклиматизация няма да говорим – изкачването на Казбек преди два дни е достатъчно. Още повече, че слизаме долу в полето за почивка и после пак поемаме по стръмния път нагоре.

Слънцето напече и вече беше невъзможно да се спи. Било какво било – край на съня! Оттук нататък ще се наслаждаваме на гледките през прозореца и ще се надяваме да пристигнем колкото си може по-бързо.

В Зугдиди в една от почивките си купихме някакви закуски – нещо като мекици, но с парченца картофи в тестото. Нахвърлихме се върху тях, както гларус на кифла. Беше много вкусно, още повече, че бяхме и доста изгладнели. Едвам успях да изям и петте закуски. Преядохме доволно, напълнихме стомасите и спокойни продължихме напред. И то само за 1 лар. След такъв обилен обяд какво следва – естествено, че заслужена и блажена дрямка.

Когато се събудихме, забелязах, че се изкачваме. Вече не бяхме долу в близост до морето, където имаше палми, лозя и овошки. Пред нас имаше обширни борови гори, паралелно на пътя се виеше река Ингури, а някъде в облаците се издигаха върховете на Сванетия.

Ние нямахме точно определен план как ще действаме. Аз бях принтирал разни топографски карти, скици на върховете и начините за достъпа. Общо взето, в главата ми имаше два плана – единият беше да се изкачим по ледника Цанер на премката между Гестола и Тетнулд, да направим лагер там и после последователно да изкачим първо Тетнулд, а после и Гестола. Втория план беше да се качим по Нагебския ледник, да изкачим Тетнулд от юг и да слезем към Гестола. Траверс с “пълно бойно снаряжение” – тежки раници, които се впиваха в раменете ни. Може би затова везните се накланяха към първия вариант.

В късния следобяд, след много перипетии, най-накрая пристигнахме в Местиа. Градчето беше малко, планинско градче, областен център с характерните башни – кулите, с които разполага почти всяка къща. Интересна архитектура и още по-интересна история.

Естествено бяхме заобиколени от всякакви хора. Предлагаха ни нощувка, надпреварваха се да предлагат екстри. Когато разбраха, че продължаваме, започнаха да предлагат транспорт. Спазарихме се да ни откарат с един военен джип УАЗ за 15 долара до Жабеши – селце на 20км от Местиа. Човекът зареди бензин, но вместо да потеглим веднага, извади консерва риба, един хляб и шише с домашна водка. Напълни една големичка чаша, която всъщност беше кутийка от кока-кола с отрязан капак и отсече: “Докато не изпиете тази водка, колата няма да тръгне!”

Увещанията не помогнаха. Човекът беше неприклонен.

- До конца – каза той и отпи от неговата чашка.

Май ще трябва да пием. Помръщих се, помръщих се, пък награбих чашата. Няма как – суровите изпитания започнаха още от тук. Изпихме водката, натоварихме багажа и потеглихме. Когато стигнахме Жабеши, се видяхме с едно момче – местен планински водач (по-късно разбрах, че сме адаши – казва се Георгий, грузинската версия на Георги), който ни обясни как да излезем от гората и коя пътечка да хванем. Стиснахме си ръцете, пожелахме си всичко добро, споделихме какво мислим да изкачваме и потеглихме към гората. След 30-ина минутки стигнахме огромна поляна, която определихме за първия ни бивак в Сванетия. Опънахме палатката, сложихме на котлона да се готви и почнахме с подготовката за нощувка. В този момент изведнъж отнякъде се появи един конник с пушка през рамо. Видял светлините на челниците и дошъл да провери какви сме, що сме ... Успокои се, при разяснението, че сме алпинисти, тръгнали към Тетнулд и се върна. А ние учудени свалихме маджата от огъня и седнахме да вечеряме.

После по чувалите и се пренесохме в страната на сънищата.

На следващия ден слънцето ни събуди. Беше ужасно топло в чувалите ни за по -25 градуса (!) и когато изгря и слънце, бяхме длъжни да се изнижем.

Забъркахме си овесени ядки, закусихме и аз взех съдовете за вода и тръгнах към поточето. Изведнъж онемях. Вдясно зад билото се показа Великая Ушба, както я наричат руснаците. Двете кули на Северна и Южна Ушба надничаха зад билото и аз не можех да откъсна поглед от там. Усещах, че в момента съм попаднал в някакъв сън. Мечтите ми да видя отблизо тези върхове започнаха да се сбъдват. Почти две години минаха, откакто бях чул за първи път за връх Казбек. После започнаха планове за експедиция. Записах се на курс по катерене, запознах се с много нови хора там. После дойде идеята за Безенгийската стена. Научих много неща за Грузия и Сванетия, за Безенги, за Ушба и Шхелда, за Чегет. И сега сънят оживява пред мен. Започнах да се докосвам до тези върхове, един по един, крачка след крачка. Идеше ми да крещя от радост – ние бяхме в сърцето на Кавказ.

Измих съдовете, напълних вода и се върнах при бивака. Ники беше събрал палатката, подредихме раниците и тръгнахме по пътя.

Тук няма маркировки. Не е като в България. Долините и върховете са огромни. Можеш с дни да вървиш из планината и да не излезеш от нея. Може да стигнеш до място, от което не можеш да продължиш и да се наложи да се върнеш. А може и да се случи така, че връщането е невъзможно – тогава става много неприятно.

Такива мисли ме занимаваха, докато вървяхме из храсталаците и се опитвахме да достигнем шумящата някъде пред нас река Цанер. На закуска преценихме, че най-добре ще е да излезем между Гестола и Тетнулд, където да установим лагера. После първо ще изкачим Тетнулд по североизточния ръб, после ще се върнем обратно, а след това ще изкачим Гестола по югозападния му лесен склон. Неприятното беше, че разполагаме с две топографски карти, в които наименованията и разположенията на ледниците бяха различни. И не знаехме коя карта е вярна и коя – грешна. Тъй че планът ни търпеше промени.

Излязохме на реката, пресякохме я по един дървен мост и продължихме по нея нагоре. Бурна, сива, ледникова река – бучеше със страшна сила, а ние набирахме височина. На места пътеката се губеше в гъстата растителност, налагаше се да се върнем, на места трябваше да внимаваме много, защото траверсирахме по едни скали, от които подхлъзването можеше да завърши със 100-150-метрово падане в реката. Раниците бяха ужасно тежки, но нямаше как да е другояче.

Стигнахме до стълбата. Водачът в Жабеши ни беше казал, че по пътеката ще минем по един естествен каменен мост, след който има огромна канара, на която е подпряна дървена стълба. Трябва да се изкачим по нея, защото пътеката е оттам. Така пак ще преминем на отсрещния бряг на реката. Стълбата доста ни успокои – значи сме в правилна посока. Аз тръгнах да се качвам по нея – беше много нестабилна.

- Вуйчо, на връщане аз не слизам по тази стълба, ще се спускам на рапел от това дърво тука. Много е нестабилна – викнах аз отгоре.

            - Ами щом така мислиш, значи на рапел ще слизаме – засмя се Ники и тръгна по стълбата.

Вървяхме още малко по пътеката и се опитвахме да видим вече нашата цел.

- Трябваше поне нещичко да се вижда оттук вече, мама му стара – обадих се аз. Толкова ли не сме набрали височина?

Походихме още малко и спъникът ми предложи да обядваме. Приех с удоволствие. Хапнахме, починахме, огледахме картите. Излязохме на реката. По-точно излязохме на водослива на две реки. Според едната карта, лявата река беше Цанер, а дясната Нагеб. Според другата карта, дясната беше Цанер, а лявата нямаше име. Поогледахме се наляво и преценихме, че няма как да минем натам. После тръгнахме надясно. И оттам не става. Върнахме се наляво. После пак надясно. Вече ми писна и с рогата напред през храсталаците. Открихме някакъв брод към реката. Оттук се видя езика на ледника. Продължихме по левия бряг на реката нагоре към ледника, надявайки се малко по-нагоре да видим отляво Гестола, а отдясно над всички да се извисява Тетнулд.

Доста ходене направихме. Към края на деня още бяхме до под кривата круша, както гласи поговорката. Спряхме за почивка и да огледаме района. Доволни бяхме, че вървяхме встрани от ледника, а пък се изкачвахме доста нависоко. Неприятното беше, че се очертава вдясно от нас да няма високи върхове, т.е. Тетнулд да ни е вляво. Е, поне разбрахме коя е правилната карта. Оттук нататък ще гледаме нея. За съжаление, ще правим траверс на Тетнулд с огромни, тежки раници. Чувствахме се леко прецакани. Абе, с две думи - набутахме се. Трябваше да се ориентираме към разполагане на бивака някъде.

- Вуйчо, да избираме място за спане? Става вече късно, а аз предпочитам да спим извън ледника, не ми се влиза вътре. Какво ще кажеш?

- Ами добре, хайде още малко и ей там, на камъните да видим какво ще намерим. Доста неравно ми изглежда – отвърна Ники.

- Абе неравно – неравно е, ма по-добро място едва ли ще намерим – измрънках аз и тръгнахме към камъните.

- Може нагоре в ледника да спим! – на Ники му се ходеше още нагоре.

Добре беше, че в близост до мястото, което харесахме имаше вода. По-скоро затова си харесахме това място, заради водата. Сложихме вечеря да се готви, почистихме си място за чувалите и се приготвихме за нощувка. Не очаквахме да спим на такова място. Трябваше да сме на ледника. Според плана, трябваше да спим на платото между двата върха. Но ... каквото е – това е! Няма какво да му мислим, ей онази бяла шапка в далечината май е Тетнулд, зад него е Гестола. Утре ще ги видим отблизо. Ще бъдем по обяд в подножието на Тетнулд, на другия ден рано ще тръгнем, ще го изкачим, слизаме от другата страна по обяд. Почиваме цял следобяд и рано сутринта атакуваме Гестола. Връщаме се, събираме бивака и се спускаме по Цанер надолу, докъдето стигнем. Такъв план ми се въртеше в главата. Доста амбициозен и се молехме времето да е с нас. Опънахме чувалите, намърдахме се в тях и се надявахме да не завали през нощтта. Щяхме да спим без палатка.

На сутринта, първото нещо, което видях, беше Ушба. Снощи вечеряхме на фона на Ушба, сега се събуждам и виждам отново този връх. Красив, горд, непристъпен. Респектиран съм от него. Дали някога ще бъда толкова добър, че да дръзна да тръгна по склоновете му? Дали този връх ще ме допусне до себе си и дали ще ме пусне да си сляза от него? Ееееех, Ушба, Ушба  ....

Но сега целта беше друга. Закусихме, събрахме чувалите и тръгнахме. Бяхме доста експедитивни – нямаше събиране на палатка, нямаше мотане. Метнахме раниците и тръгнахме нагоре. Не знаехме колко път ни чака, нито какво ни чака. Случката с грешната карта малко ме обърка. Петнайсетина минути покъсно свършиха камъните и пясъка и излязохме на чистия лед. Спряхме да сложим котките и да се вържем.

- Гьоко, коя дата сме днес? – попита Ники.

- Добър въпрос – отвърнах аз. Да помислим малко ..... в събота тръгнахме от Тбилиси и вечерта спахме на поляната, където дойде онзи с пушката, нали? Вчера значи е било неделя, следователно днес е понеделник, 6-и .... май така се получава, а?

- Да, 6-и е, и моите сметки дотам го докараха. Да направим план за времето, какво ще кажеш? Утре качваме Тетнулд, на 8-и следва Гестола, на 9-и ходим цял ден и цяла нощ и на 10-и сутринта хващаме маршрутката за Зугдиди?

- Добре звучи, само времето и Господ да е с нас – усмихнах се аз.

Ако времето беше добро, планът щеше да успее. По обяд ще сме на платото под върха, на сутринта като го качим, до обяд сме слезли, половин ден пак ще почиваме и на другия ден качваме Гестола. Ще имаме сили. Гестола откъм Катинското плато не е страшен, ще успеем. Малко храната е на привършване, но ще го мислим по-нататък. Нека първо изкачим Тетнулд.

Излязохме на леда. Първата част от ледника е доста приятна. Има пукнатини, но не са опасни. Трябва да се внимава само за скритите такива. Крачката ни спореше, времето беше добро. Слънцето напичаше все по-силно и по-силно. Наклонът се увеличаваше и се появиха първите сераци. Сравнително големи, сравнително здрави, сравнително непоклатими. Ние ги избягвахме в по-голямата част от времето, но настъпи часът да се срещнем очи в очи с тях. Поогледахме района, помислихме, пък тръгнахме. Аз влязох между два серака и вървейки по ръба на една пукнатина, набирах височина. Тука си беше чисто ледено катерене. Пред мен имаше една 4-метрова ледена преграда, която трябваше да изкача. Изкачих я и отсреща – широка цепка. Ставаше за скок, но той трябваше да е лъвски. А аз се притеснявам от скачане. Почнах да осигурявам Ники, той дойде при мен и после прескочи цепката. Хвана ме от другата страна, аз се засилих и хоп – хайде и аз от другата страна. Продължихме нагоре. Още малко оставаше до платото. Голямо снежно плато, на което според картата се правеше Адишския бивак – “Гнездо Амарантов”. Дали трябваше да вярваме на картата?

Изведнъж пред нас, точно по средата на ледника, по дължината му, се показа огромна пукнатина. Беше широка поне 9-10 метра. Беше нещо ужасяващо. Това трябваше да се заобиколи. Дано има път нагоре, иначе трябваше да се върнем толкова много назад, че цялото ходене днес губеше смисъл. Нагоре пукнатината се събираше и ставаше по-тясна. На едно място имаше огромен паднал серак върху пукнатината и се беше образувал леден мост. Ето го нашия път!

Ники започна да ме осигурява, а аз тръгнах напред. Мамка му и леден мост, трябва да ме издържи! Едва ли в момента съм повече от 60-61кг, плюс 30кг раница, пак е по-малко от 100кг общо. Ще издържи, няма начин. Господ да ни е на помощ!

Бавно и внимателно преминах от другата страна. Там направих площадка и хванах Ники през пикел. Дойде и той и продължихме напред. Още стотина метра и бяхме на едно огромно снежно поле. Отправихме се към ръба надясно, да видим какво има натам. Вляво от нас се видя целия връх Тетнулд – 4974 м.н.в.  Може би по скалите пред нас е маршрута. Пред нас се изправи един с склон с наклона на Казбек в най-стръмната си част. Но тук нямаше никакви психологически пречки – ако се подхлъзне човек и не се задържи, може да падне не повече от 50 метра. Набързо стигнахме до скалния пояс и хоп – дръвце! Оттук не може! Обратно надолу!

Но естествено поспряхме там, мястото беше страхотно. Виждаше се Адишския ледник и зелените поля и била покрай него. Все още не се виждаше Безенгийската стена. Имаше една локва, от която напълнихме вода. Огледахме добре върха и направихме план за изкачването. Сега е рано, ще слезем долу на платото, ще разпънем бивака, ще изсушим чувалите и ще спим. Рано сутринта с “пълно бойно снаряжение” ще щурмуваме връо.

Тргнахме да слизаме. Откри се невероятна панорама пред нас – Великата Ушба, а зад нея се белееше двуглавия Елбрус, първенеца на Кавказ и Европа. Страхотна гледка! Онемяхме за пореден път. И продължихме по пътя надолу. Точно на стръмното, Ники се подхлъзна. Но с отработено движение се спря. Все пак това беше сигнал за внимание.

Денят беше топъл, дори повече от очакваното. Имаше, разбира се, и облаци. Но като цяло, времето беше страхотно. Опънахме палатката и разпънахме да сушим чувалите върху нея. Похапнахме и се пекохме на слънце. Наливахме се с чай. По едно време се появиха двама французи – момче и момиче, които също имаха за цел Тетнулд. Те идваха от зеленото откъм Адиши, като си бяха спестили нашето двудневно ходене през Жабеши. Щяхме да се видим с тях и утре на щурма. Те потеглиха надолу, а ние заспахме. Бяхме навили часовниците да ни събудят за вечеря.

 На вечеря аз едвам опитах от кус-кус-а. Вече ми беше писнало от него. Това даже е меко казано – направо ми се повръщаше от кус-кус и луканка. Насилих се да хапна малко, после го смесих със супата, поне малко да става за ядене. Както и да е, май похапнах достатъчно. Ники, разбира се, отново преяде. Отидохме на разузнаване до върха. Идеята беше да си направим стъпки по платото до началото на южната стена, за да не се въртим сутринта в тъмното около пукнатините. Огледахме началото на маршрута, пообсъдихме това-онова и се върнахме при палатката. После по чувалите в очакване на деня на щурма.

На сутринта изхвърлихме останалия кус-кус. Даже и на Ники вече му се гадеше от безвкусната храна. Хапнахме локум и бисквити и започнахме да събираме бивака. Часът удари – тръгваме към Тетнулд и Безенгийската стена.

В този момент се чу звук от страхотно срутване. Баше паднал голям серак, сякаш искайки да ни каже “Пичове, внимавайте какво правите! Много внимавайте – това не е шега работа!” Спомних си думите на поляка на метеостанцията под Казбек, с който си говорихме след слизането от Казбек. Тогава той беше респектиран от идеята ни за Тетнулд и Гестола и ни предупреждаваше да внимаваме много. Ние го успокоихме, че сме си подбрали лесен маршрут, че сме го изучили, че всичко ще е о’к. А той завърши с думите “Да, конечно, но ето Безенги! Внимание, ребята!”

Наистина трябваше много да внимаваме. Никакви рискове, никакво прибързване, никакви глупости. Всичко трябваше да е добре обмислено. Пожелахме си безаварийно изкачване и слизане и тръгнахме.

Вървяхме по стъпките, които си бяхме направили вчера. Те трябваше да ни отведат до една пукнатина, която ще заобиколим отдясно и ще започнем изкачването. Ето че се показа и пукнатината. Ако при нас беше един популярен телевизионен водещ, то той би казал: “Нека изкачването започне СЕГА!”

Ники тръгна напред. Изкара една дължина на въжето, после втора, после аз минах напред. Стигнахме до първото заравнение. Минутка отдих, глътка чай и да огледаме отново. В далечината се видяха две светещи точки – французите трябва да са това. Беше почнало леко да се развиделява – хоризонта беше розово-червен и играеше ролята на неповторим фон на снежния Елбрус.Продължихме напред, после пак почивка. Французите ни настигнаха. Няколко минутки приказка и продължихме. Разделихме се по различни пътища между лабиринта от пукнатини и сераци. Те се доближиха до ледената южна стена, а ние я подкарахме директно през сераците. В крайна сметка те ни изпревариха и бяха излезли под ръба преди нас. “Идеално”, помислих си аз. “Досега ние водихме, нека сега малко те минат напред. Даже и пъртина ако се наложи ще ни избият”.

Достигнахме второто и последно равно място преди върха. Оттук нататък трябваше да се изкачим на самия югоизточен ръб и по него да достигнем връхната точка. Кратка почивка, снимки на фона на ледената стена и отново тръгнахме. Още малко остана до ръба. Вече предчувствах гледната от другата страна, трябваше да е нещо невероятно! Още мъничко, само още мъничко.

Стигнахме ръба и онемяхме – пред нас с цялото си величие блесна Безенгийската стена. В далечината се виждаше Шхара, после ДжангиТау, следваше Катин ...Стената, която бях виждал само на снимки, стената, за която мечтаехме и мислихме толкова много през последните месеци. Ето я – тя е пред нас. Но .... млъкни сърце ....

Следваше един лек скален участък. Не повече от 100 метра. Изглеждаше видимо стабилен на фона на козирката, която беше пред нас на път за върха. Вляво от нас беше чист отвес. Подхлъзване наляво значеше смърт. Надясно – също. Само че по-бавно и болезнено. Прогоних тези черни мисли от главата си – какви глупости си мисля, пътя ни е нагоре. Ето го върха – едно облаче го скри за минутка, но той ни чака. За половин час и сме горе. Французите са там – те са с една лека раничка и са много бързи. Ще ходим по стъпките им.

След малко видяхме, че французите слизат надолу. Изкачили са върха и се придвижват към Нагебското плато, бивак “Гнездо Амарантов”, както е известно. После ще слязат надолу към Адиши и ще отдадат на заслужен отдих. За секунда им завидях. Но какво пък – ние ще останем повече време тук горе – сред тази невероятна панорама от върхове, скали и лед!

Разминахме се с нашите хора, пожелахме си успех взаимно и след 10-ина минутки бяхме на върха! Стъпихме на връх Тетнулд – 4974 метра надморска височина. Направихме си снимки с българския флаг на върха – не зная дали други българи са изкачвали този Кавказки красавец, но ето че на 7-и август, 2007 година в 11 часа сутринта, българския флаг се вееше на Тетнулд!

Снимахме, снимахме, снимахме ..... Накъдето и да погледне човек, все онемяваше. Вече се виждаше цялата Безенгийска стена – от Шхара до Лялвер. Зад нея надничаха ДихТау и КоштанТау – втория и третия по височина върхове на Европа. Но за разлика от гостоприемния първенец Елбрус, тука всичко беше диво, сурово и зверски трудно за изкачване. Още по-зверски трудно за слизане. Хапнахме от неизменно присъстващия навсякъде с нас локум и се подготвихме за слизане.

Слизането вървеше добре, докато не падна мъгла. Времето отново ни напомни за себе си. На слизане от Казбек попаднахме на буря – гръмотевици, сняг, суграшица, мъгла, сега пак ли ще е нещо подобно? На два метра нищо не се виждаше – попаднахме отново в белия кавказки капан. Пак чакане, пак изнервяне, пак взиране в бялото наоколо. Доста проблемни започнаха да стават тези слизания. Знаех си, че винаги слизането от даден връх крие по-големи рискове от изкачването. Сега трябваше да чакаме тук, незнайно къде, пленени от мъглата. Прехвърча малко сняг. После мъглата се вдигна за миг. Видяхме посоката и се смъкнахме 100-ина метра. После пак мъгла. После още 100 метра надолу. Мъгла, 100 метра надолу, мъгла, 100 метра надолу .... И така успяхме да се измъкнем от мъглата. Излязохме на обширното Катинско плато. Май вече се бяхме настроили и двамата за слизане надолу. Времето се разваляше. Прозореца от 5-6 хубави дни май свършваше и следва още толкова неприятни дни. Знаехме, че това е типично за Кавказ време – няколко хубави дни, следвани от лошо време. И после – отначало. Мислех си: “Няма защо да дърпаме Дявола за опашката – ако времето се влоши и се наложи да останем дълго време тук – лошо! Храната не ни е много, газ нямаме, нямаме никаква връзка с останалия свят, по-добре да се спасяваме, докато можем. Изморени сме вече, по-добре да слизаме. Пък догодина пак ще дойдем. Планината няма да избяга!”

Ники беше на същото мнение. Тръгнахме към Адишския ледник. Отгоре изглеждаше доста приятен. Но стигнахме до една голяма цепка и се върнахме. Хайде към Цанер. За него знаехме всичко – пътя откъде минава през ледника, после по реката ще слезем в Жабеши и ще вземем мешката на Ники, а ако слезем от другата страна, ще трябва да се връщаме. Да, ама не! Оказа се, че пред нас има огромна отвесна ледена стена, по която трябва да слезем до ледника. Имаме само 5 цеви, а те доникъде няма да стигнат. За рапел на Абалаков май не ни стиска. Май ще прескачаме пукнатината на Адишския ледник.

Слязохме по средата на платото и се заехме с правенето на бивак. Разпънахме палатката, окопахме я добре, сложихме да готвим. Едвам хапнахме и се ориентирахме към лягане. Доста се изморихме днес. С ужасно тежки раници изкачихме един почти 5-хиляден връх, после проблеми при слизането. Сноване по платото, объркващата ледена стена, която трябваше да преминем, за да достигнем до ледника Цанер. За капак на всичко, бяхме и с мокри обувки. В моите беше паднал сняг, защото разкъсаните ми гети не вършат никаква работа. Ники също се оплака от мокри обувки. С пълно единодушие решихме да поспим сутринта. Никакво ставане по тъмно, до 6.30 поне – в чувалите!

Тази сутрин наистина се наспахме. Събудихме се почти в 7, а навън беше сумрак. Наистина, Катин трябваше да крие слънцето, но чак пък толкова. Секунди по-късно разбрахме какво става. Беше наваляло сняг и палатката ни беше затрупана. Обувките бяха мокри, гетите оставени навън – замръзнали! Усещахме дебелия край на нещата. Мамка му, пак лекичко сме попрецакани. Е, денят щеше да е готин. Закусихме и събрахме бивака. Аз си увих краката с топлозадържащо фолио и бях готов с проблема с мокрите обувки. Малко по-късно краката ми ще са изпотени и пак мокри, но поне ще са топли. Пък и следобяд ще сме вън от ледника и там ще съм с другите обувки.

Ееееех, мечти. Този ледник се оказа най-големия кошмар на нашето пребиваване в Кавказ. Стигнахме до цепката, от която се върнахме вчера и я преминахме без особени проблеми. После втора, трета, четвърта ... Стигнахме до скалите, оттам рапел надолу. Аз тръгвам първи – рапела е на скален клин и на пикел, заклещен в скалите. Ще се спускам с двете раници, а после Ники без раница се спуска само на скалния клин. Речено-сторено. Тръгнах надолу.

Наближавах една голяма пукнатина. Изведнъж снегът под мен рухна и аз пропаднах надолу. Двете раници тежаха ужасно и аз стоях висейки на въжето без да мога да помръдна. Кошмар! Надолу беше тъмно. Трябваше да се опитам да избутам раницата на Ники извън пукнатината – там тя щеше да ми стои като противотежест и после с една раница ще се измъкна по-лесно. Минутка почивка, опит за изнасяне на раницата. Неуспешен. Почивка и после пак. Спомних си един разказ на Е.Мисловски, когато вижда окачен до него на парапета индиец, умрял защото не е могъл да се справи с тежестта на раницата си. Направо се удивих от себе си – винаги в такива ситуации се сещам все за някакви черни случки и истории, от които човек изтръпва. Уж съм заклет оптимист, а винаги само зловещи истории и черен хумор. Напрегнах се и метнах този път успешно раницата на ръба. Бутнах я още малко и усетих, че тя вече ме дърпа нагоре. Сега бавно и внимателно се изкачих нагоре.

- Ники, много внимавай като слизаш! Има една огромна пукнатина, в която паднах. Снега е лабилен, поддаде и се срутих в нея. Слизай бавно и внимателно! – дадох напътствия по радиостанцията на другарчето. После изрекох една серия от звучни псувни по адрес на цепката, на ледника, на света на жалкото съществуване на човешкия род. Действа много успокояващо.

Ники дойде при мен и продължихме надолу в ледопада. Нагебския ледник ми се стори като кътче от Рая в сравнение от мястото, където сме в момента. След този рапел продължихме през безброй сераци, дупки и цепки. Къде с рапели, къде с откатервания, къде с незнамси кво .... И всичко това под звуците на неспирните срутвания на скали и ледени блокове някъде наоколо. Спряхме да хапнем малко бисквити на крак. Явно днес не можем да излезем от ледника. Но може и да успеем. Стигнахме отново до едни скали. Надежда, че ще можем да минем през тях и да сме на безопасно място. Разбира се, че не стана така. През тези скали не може. Обратно на леда!

И разбира се, пак се навъси небето, заваля лек снежец. Малко по-късно спря, но беше ясно че времето върви на разваляне. Върнахме се до едно що-годе равно място, което набедихме за място за бивак и се заехме с построяването му. Отне ни повече от час и половина да копаем с пикели твърдия лед, да изгребваме снега с канчето, в което си готвим и отново да копаем. Поне се стоплихме достатъчно добре, даже прегряхме.

Накрая разпънахме палатката, укрепихме я и се разположихме в нея. Вечеряхме и се отпуснахме блажено в чувалите. Бяхме направили ужасно равна и удобна площадка за палатката – нямаше бабунки, нямаше буци, щяхме да спим като къпани. Пошегувахме се, че тази нощ може да ни е последна, затова да изпием останалата ракия – да не остава на вятъра. После сме се унесли и заспали. Отмина един тежък ден. Предстоеше следващия такъв.

На следващата сутрин не бързахме  да ставаме. Остава още малко, трябва да сме отпочинали, защото предстоят още опасности и трябва много да внимаваме. Закусихме, поогледахме на светло къде сме спали. На по-малко от два метра от палатката зееше огромна пукнатина. Но наистина мястото беше страхотно. Или поне по-добро нямаше наоколо.

Продължихме надолу. По същия начин както вчера – цепки, цепчици, сераци и какво ли не още. Пак стигнахме до скалите. Рапел, после втори.

Организираме третия рапел. Организирането се състоеше в забиване на клин, и премятане на въжето през лента. Мой ред е да кова. Намерих подходяща цепка и започнах да набивам клина. Някъде зад нас стана поредното срутване. Явно обаче е по-близо, защото се чу ужасно силно. Залепихме се за скалата. Всичко утихна и аз продължих работа.

-         Леле, човече, какво можеше да стане – каза Ники.

            Погледнах към него, а той се беше облещил към мен. Или по-точно, към нещо зад мен. Обърнах се и останах безмълвен. На метър, метър и нещо зад мен се беше спрял огромен леден блок. Ако беше продължил още съвсем малко и щяхме да сме мъртви и двамата. По най-бързия начин забих клина, Ники беше събрал въжето и се изнесохме светкавично оттук. Вече на безопасно място, стиснахме си ръцете, пожелахме си Господ да е с нас и продължихме спускането по ледника.

            Вървяхме в лабиринта на ледника през почти целия ден. Към 3 следобяд стигнахме до скали, отляво на ледница. Излязохме на тях. Леко изкатерване по тях и бяхме вече извън ледника. Ура! Дали ще можем да слезем надолу по тези скали? Да, ще можем. По един стръмен улей се спуснахме 50-ина метра надолу. После почивка – изядохме всички останали ядки, бисквити и локум. Остана ни храна, колкото за вечеря и закуска. Останаха ни и не повече от 200-250  метра слизане надолу.

            Когато слязохме долу спряхме за почивка. Отдъхнахме, бяхме спасени! Прегърнахме се и си обещахме, че в бъдеще време ще избягваме този ледник. После подредихме раниците и тръгнахме надолу. Предстоеше ни трек до селцето Адиши.

            Обаче се намирахме на “погрешния” бряг на реката, която се оттичаше от ледника. При нас имаше огромна джунгла от гъста растителност, а отсреща – тучни ливади и поляни с цветя. Не че толкова държахме на цветята в този момент, но преминаването през тези храсталаци беше много трудно. След доста голяма битка с храстите и един неуспешен опит за прминаването на отсрещния бряг, накрая се предадохме. Явно тази вечер няма да можем да стигнем до Местиа. Опънахме палатката, хапнахме и в следващия момент разбрахме, че сме направили печелившия избор с установяването на бивака. Навън се изсипа дъжд като из ведро, който не спря през цялата нощ. Но ние бяхме в палатката.

И такаааа .... вече сме долу, остава само да преминем реката, после зад рида вероятно е селцето Адиши, после 17 км до Местиа (инфо от французите) и обратно към България. Обаче реката беше проблем. Може да изкачим билото и оттам да търсим път, може пък в тази проклета гора да се намери една пътечка. Може, но първо да закусим!

Направихме една богата закуска. После щателно разхвърляне на багажа, сушене на палатка и чували, както и на каквото мокро имахме по нас. След това натъпкахме раниците, по-скоро подредихме ги като за пътуване. Нищо няма да ни трябва от тях. Направихме си чай за из път, последния пакет бисквити го сложих най-отгоре и се заехме със стратегията как да преминем напред. Долу сме, на безопасно място, а сме с вързани ръце и крака. Никакво помръдване на никъде.

Първоначално пробвахме през гората. Не става. След това – нагоре през гората. Пак не става. Умувахме, псувахме, умувахме, псувахме ... пък слязохме на изходна позиция на брега. Трябваше да минем през реката. По някакъв начин. Снощи по-горе Ники се пробва да премине. Аз бях 100% против. Имах някакъв жалък опит в преминаването на реки по нашите планини и това ми се стори ужасно опасно начинание. Горе реката беше бурна, мощна и ледена – можеше да ни издави като пилци. Ники скоро се убеди в това и се върна. Стигнахме до извода, че трябва да търсим широк и плитък брод. Там реката ще е най-спокойна и ще я преминем.

Стигнахме до едно място, където реката се разделяше на 3 с два острова помежду си. Мина ми през ума, че можем да построим мост.

-         Ей, човече, обичам природата, но повече обичам живота си. Дай да отсечем едно дърво и да си направим мост – започнах аз.

-         Добре, аз нося трион – отвърна Ники и извади един лист на трион от раницата си.

Дотук добре, но зъбците му бяха доста малки. Ще има да режем чак до сутринта. Значи трябва с груба сила. Заехме се с пикелите. За 20-ина минути успяхме да свалим брезата на земята. Сега трябваше да я бутнем към островчето. Ще минем отсреща, ще я издърпаме и ще я занесем за втори мост. И така ще преминем реката.

Да, ама не. Брезата не ни свърши работа. Пак почваме от нулата. Повръщаше ми се при мисълта, че трябва да се върнем горе при ледника, да излезем на него и през него да минем от другия бряг. Всичко останало, но не и това.

-         Гьоко, аз пак тръгвам да търся брод. Ей там може и да стане.

-         Ми да пробваме. Нямаме кой-знае какъв избор.

Тръгнахме да търсим най-спокойното място. Нагазихме на едно място, водата стигаше до колене. Ако се движим по камъните, ще успеем. Бавно и внимателно стигнахме до първия остров. Там почивка за съвземане от ледената вода и пак напред. Стигнахме и втория остров. Нататък е лесно. Последния ръкав, който трябваше да преминем беше малък и плитък. Прегазихме го набързо и вече бяхме на така задувания отсрещен бряг. Доволни седнахме за подсушаване на обувките. Е, не беше точно посушаване, само изсипахме водата от тях. После видяхме пътечка. Ясна, отчетлива пътечка, която минаваше през поляната. Даже и стрелка, сочеща нагоре. Е, ние сме в обратна посока, но какво от това. За първи път от толкова време насам, ще се движим по пътека. Три пъти “Ура!” за пътеката.

Наистина след рида се показа Адиши. Малко селце от около 20-ина къщи с кули към тях. Типична сванска картинка. Започнах да клеча и да снимам. Даже животът на батериите се завърна. Горе бяха замръзнали, нямаше никакъв ток в тях, а тук отново живнаха.

Но живот в Адиши не видяхме. Всички хора се бяха изпокрили някъде. В един двор видяхме прасе, после няколко кокошки. От една чешма течеше вода. Абсолютна тишина отвсякъде. Времето беше спряло. Само мухите във въздуха не спираха да бръмчат.

Преминахме през селото и продължихме надолу. Видяхме косачи в една ливада покрай пътя. Поздравихме ги. Попитахме за Местиа, знаехме че е надолу, но все пак да питаме. И останахме като гръмнати, като ни казаха, че остават 40км дотам.

-         Как така 40км? Нали французите казаха, че са 17?

-         Абе, сигурно не са ни разбрали. Може това да е някакъв трик на местните да лъжат туристите.

Не беше трик. Точно 40км си бяха. Каква я мислихме, каква стана тя. Леко разпускащо трекче до Местиа – ха, ха, ха! Ай сега да се видим как ще мааме гащи 40 км с по 30кг на гърбовете.

Напред видяхме една бабичка. Почива си на сянка горката. Оплаква се от болки в краката, оплаква се, че няма транспорт до града. Побъбрихме си, разказа ни за някакви кратки пътеки до Жабеши. Много ни се зарадва жената. Малко не и се разбираше какво говори – нямаше никакви зъби милата. Взехме си довиждане, пожелахме си всичко добро и продължихме.

Разбрахме от нея, че по пътя има още едно село. То е по-голямо от Адиши и оттам може да намерим транспорт. Идеално.

Стигнахме до селцето. Имахме две задачи – да намерим храна и да намерим транспорт. С коя ли задача да започнем?

Видяхме една жена, седнала на една пейка през къщатата си. Шиеше нещо. Ето това е нашия човек – трябва да ни помогне.

И наистина това се оказа нашия човек. С транспорта не можа да помогне. Извика един човек, който имаше кола, но той пък реши да ни изреже през кръста. Поиска ни 60 лари, за да ни откара до Местиа. Тия тука не си играят на дребно. Като видят чужденец и айде да му одерат кожата. Казахме му, че нямаме много пари. После попитахме за магазин за храна. Оказа се, че няма магазин. Но като казахме, че от сутринта не сме яли и просто искме да си купим малко храна, въпросът се уреди. Жената извади от тях домашни питки, кашкавал, кисело мляко и месо – отдавна не бяхме си правили такъв богат обяд. Преядохме блажено. За пореден път се убедихме, че в планината живеят добри хора. Независимо от народност, религия и обичаи. Покани ни да останем да нощуваме. Нямаше как – трябваше да се прибираме към България. Отпуските изтичаха и трябваше да се връщаме на работа. За съжаление нямахме никакъв подарък да оставим на жената. Пари тя не поиска, но нещичко можеше да и подарим. За съжаление носихме само железарии и екипировка. Благодарихме и поехме по пътя.

Малко след като излязохме от селото ни се усмихна късмета. Спря един микробус “ГАЗель”, натовариха ни в багажното му отделение и продължихме. По пътя спирахме, слизахме да бутаме, чакахме да поизстине двигателя, наливахме вода .... Беше весело. На разклона за Жабеши се разделихме с Ники. Той тръгна към Жабеши, за да си вземе мешката, а аз продължих с двете раници към Местиа. Там ще го изчакам и ще видим какво ще правим. То няма кой-знае какъв избор – ще си намерим място за отсядане, ще преспим и сутринта в 6 – на маршрутката за Зугдиди.

Така и стана. Микробуса ме свали в Местиа, аз бях наобиколен от всякакви хора да ме разпитват какъв съм, що съм, къде съм ходил. Видяхме се даже и с Георгий – планинския водач от Жабеши. Поговорихме си с него, той имал група, която да води утре към Ушгули. После дойде някакъв човек, качи го на една Лада Нива и го откара към Жабеши. По пътя срещнали Ники, качили го и го докараха в Местиа. Човекът с Нива-та се оказа председателя на организацията “Сванети-трекинг”, занимаваща се с високопланински туризъм в региона. В колата обяснил на Ники, че през Адишския ледник не се минава. Бил силно нацепен и много опасен. Затова от много години никой не минавал през него(!). При което Ники казал, че това означавало, че ние сме добри алпинисти. А отговорът бил недвусмислен: “Нет, значит вам повезло!”

Разменихме координати, човекът ни закара до мястото, което бях намерил за нощувка. Лесно го упътих – казах му, че ще спим в една къща, която е съседна на домът на Афи Гигани. Той ме погледна, попита какво знам за Гигани и откъде-накъде той трябва да знае къде живее Гигани. Отвърнах, че Гигани е един от известните свански алпинисти и би трябвало да се познават. Разбира се, че се познават, даже са и приятели, както си каза човекът по-късно. Пожелахме си всичко добро и до нови срещи и се разделихме.

А ние влязохме при нашите домакини, настаниха ни в една стая, изкъпахме се и седнахме да вечеряме. Разговорът основно се въртеше около животът в Грузия и в България, за навици, обичаи, хора, природа .... Доста дълго продължи, а ние трябваше да почиваме.