Увеличаване / намаляване на шрифта

Чета сега пътеписа, който Илиян Нинов е написал по повод нашите преживявания на Трънското ждрело.
С времето моментните мисли и чувства отминават, остават почти само фактите......след още време остават и поуките от преминатия урок.
В най-общи линии Илиян е описал събитието точно  - от началото до напускането на терена, хвърчейки за Пирогов.
Тук, сега аз мога да опиша какво се случи горе преди и след падането на скалния блок.
От въпросната площадка в нишата, на която се бяхме събрали, сменихме водачеството и аз продължих воденето нагоре. Не можехме да се радваме на особено ясна схема на тура. Вече се бяхме включили в линията  на тур "Дупките". Виждахме приблизително посоката, в която трябваше да се върви. Приблизително... Поемайки нагоре следвах планките, забити в скалата. След втората тези "екстри" изчезнаха и се насочих към единствения логичен път - нагоре и леко вляво по плоча с множество цепки и тук-там забити скални клинове. Последва кратка дискусия с Ники, който ме просветли, че наляво върви вариант на тура, който по гидовник се води "опасен". Моят маршрут трябвало да върви надясно, заобикаляйки една скална куличка........... Грешка първа (или поне можем да я броим за първа) - не се доверих на своята преценка да продължа по скалните клинове. Рядко не действам според интуицията си, но този път последвах схемата и мъглявите обяснения за маршрута.   (Тук искам да спра и да уточня! Не отправям обвинения към авторите на схемата или на тура. Въобще вина няма! Има действия и последствията от тях. Нека го разглеждаме като един вид алгоритъм.........действието, подбудата за него и резултатите. От всичко това ние тримата, катерещи....а сигурно и други, бихме могли да си извадим някакви уроци.)   Прескочих от върло обраслия с дръвчета винкел между плочата и куличката вдясно. Пределно ясно виждах, че никакъв клин не е забит от тази и страна, но знаех, че заобикаляйки по нея, от другата страна има клинове бях ги видяла от площадката долу. На няколко метра от мен започваше цепнатина, по която евентуално бих могла да се осигуря. Последните ми осигуровки останаха на плочата - един скален клин и един френд на два метра и нещо над него. Втората грешка е, че явно се надцених......а и забелязах как едната ми еспадрила се е развързала. Нямах възможност да я оправям. Продължих, вярвайки, че мога да се справя. След няколко деликатни движения се добрах до невероятно удобен джоб и след секунда се изправих над него. Релефът обедня и нямаше много удобни места за хващане. Цепнатината беше на още три метра над мен. В този миг "удобната" стъпка започна да се движи под мен и да поддава. Изтръпнах  и вложих цялата си концентрация да открия верния път към цепнатината. След няколко секунди осъзнавам, че стигна ли до нея и тя не ми предостави възможността за добро осигуряване падането би било много тежко. Бях принудена да се връщам и съвсем бавно успях да клекна, хвнах се отново за "добрата" хватка и изцяло минах на лабилния блок. Бяха необходими само няколко мига стабилност, за да се върна към плочата......не ми бяха дадени. Чу се хрущящият звук на откъртване на скала и  полетях надолу. За времето, в което падаш можеш единствено да си зададеш въпроса "Кога? Кога най-сетне ще спре и ще увисна на въжето?" И увиснах.....като че ли се бях попретърколила по пътя на един наклонен участък и се позамотах във въжетата. Освествайки се установих, че съм почти на нивото на площадката...................Признавам, сега си давам сметка за слисаните лица на Ники и Илиян. Ники ме придърпа и закачи на осигуровката. От там насетне започнахме действията по омитането от тура и скалата. Взех решение сама да спусна рапела - така мога да контролирам скоростта на движение,а и бях в състояние да го направя. Това щеше да е най-бързият възможен начин. Момчетата за първи път се изправяха пред такъв инцидент на скала, но без колебание, тръшкане или шашкане подготвиха въжетата за рапела и се погрижиха за пострадалия крак. Ники се спусна пръв и установи пътя на въжето. След него, смъквайки се надолу, забелязах един невероятно ерозирал участък......мисля, че това беше по-плашещо от положението горе. Ако бъде разбутано от въжето докато се спуска човек, просто не искам да знам колко кубика камъни биха полетели надолу! Изкрещях на Илиян да внимава там и слязох до долу.
От там насетне къде подскачайки, къде по задник или на конче, тримата дружно слязохме до полянката с нашите палатки. Скоро пристигна бащата на Илиян и се натоварихме с крайна точка Пирогов.

Всичко това изписах като допълнение към разказа на Илиян. На моменти може и да съм навлизала в повече подробности от необходимото.........но това е единственият път, в който смятам да пиша за нашето приключение. Моята преценка сега е, че скалите от ждрелото на р.Ерма не са подходящи за катерене! Но все пак това е лично мнение.....

С това завършвам дългото писание....

 Катерачи и не само вие - пазете се! Оценявайте това, което ви се казва под един или друг начин по пътя. Следвайте интуицията си!