Време беше за Рила, за ходене, даже за много ходене. Времето за всичко това беше тази събота и неделя. Присъединих се към Жоровците и Мая, защото прехода се очертаваше да е хубав. Около 9 ч. сутринта в събота се озовахме в подножието на Рила, при село Бистрица, което е на 4-5 км от Дупница. Идеята беше по бистришката река да се качим на билото и да минем няколкото върха по пътя ни към хижа Иван Вазов.
Стигнахме и минахме селото. Поехме нагоре. Известно време се мушехме през шубраците и откривахме полузабравени пътечки, без никаква маркировка. Но това не ни притесняваше, защото по -нагоре очаквахме да излезем на черен път. Река Бистрица все повече се отдалечаваше от нас. Започнаха да се откриват хубави гледки към селото, града и още по на северозапад.
За съжаление не водя статистика като Жоро и не мога да кажа в колко часа стигнахме пътя. Но го стигнахме. Тук имахме известни съмнения накъде да тръгнем - по пътя или през гората право нагоре.. Тъй като Мая беше намерила телефона на Венци - хижаря на Иван Вазов, му се обади. Оказа се, че той заедно със свои приятели е зад нас на 10 мин и решихме да ги изчакаме, за да разберем все пак кой е най-удачният вариант за нас.
Оказа се, че цепенето нагоре през гората към върха не е много удачно. По - добрият вариант е ходене извество време по пътя, след което отново по пътечка в определен момент. Така и направихме. Нямаше кой знае какви гледки по пътя. Виждаха се единствено борове и се чуваше единствено реката...
Нашата пътека често се разклоняваше, а ние избирахме ту левия, ту десния ръкав. Така вместо до една хижа, чието име забравих и която всъщност я няма на картата, стигнахме до друго място, на което не бяхме планирали да ходим.
Стигнахме до някаква постройка, около която имаше поле с коприва, под рилския Черни връх. Там един мъж и една жена беряха копривата, а коня им пасеше наоколо. Мъжът ни упъти, тъй като пътеките през гората бяха отдавна обрасли, а от маркировките се виждаха само дърварски. Така, че тръгнахме през гората, право нагоре.
Накрая стигнахме една полянка, където вече хванахме пътека с червена маркировка. Тя беше пътеката, която подсича Черни и излиза на билото между него и Птичи връх. Доста време се вдижихме по нея. Накрая, след доста чуденка къде точно се намираме, излизайки натази полянка, най - накрая разбрахме. Бяхме още далеч от билото. Върха се виждаше над нас.
Бяхме гмного ладни, затова решихме, че това ще е мястото за обяд. Имаше вода и един голям, равен камък, където да седнем. Хапвахме и поглеждахме нагоре, да се насладим на гледката. След като заситихме глада, отново се зачудихме на къде да поемем. След уточнение по телефона, решихме да следваме пътеката. Поляната остана зад нас. По пътеката ходихме известно време почти по равно. Скоро обаче излязохме от гората и тръгнахме по баира. Колкото повече нагоре отивахме, толкова повече гледки имаше...
Почти бяхме стигнали билото, когато стигнахме до тази къщичка.
Починахме си, похапнахме, погледахме гледки. Накрая видяхме, че се задават няколко души и решихме да ги изчакаме, за да съберем малко информация.
От тяхните упътвания разбрахме, че като се качим на билото, на дясно е Черни връх, а на ляво - накъдето беше и пътя ни, е Птичи връх. Тъй като бяхме решили да се качим и на Черния връх, от билото свърнахме в противоположната посока. Стигането до Черни връх се оказа, че не е много лесно. Вървиш дълго време по камънаци и ниски храсти. И най - накрая, когато вече си уморен, стигаш най - високата част на върха.
Спускането от върха стана по бързо, отколкото качването - направо през храстите. Надолу все повече гледки се откриваха към другото било. Ние обаче не стояхме дълго да зяпаме, а продължихме по пътя си. Все повече и повече облаци се скупчваха над нас, а ние очаквахме всеки момент да завали. Когато стигнахме Птичи връх, слънцето ни огря за малко. Други върхове обаче бяха потънали в облаци.
И след този връх не си починахме, а отново поехме нагоре. Този път имаше по - продължително слънцегреене, което беше добре дошло, тъй като температурата беше доста паднала.
Третият връх го качихме в почти непрогледна мъгла, като вятъра отвреме на време я раздухваше, а слънцето се откриваше като малък светъл диск недалеч от билото на близкия връх.
Стана доста студено. Но пък гледките бяха страхотни.
Към 20.30 часа започнахме да се оглеждаме усилено за хижата. Все още беше светло и нямаше нужда от челници. Най - накрая я видяхме и започнахме да се спускаме към нея. Там хижаря и неговите приятели вече се чудеха какво става с нас...
Сутринта гледката също беше прекрасна. Събуждаш се и гледаш огряните отсрещни върхове..
Беше около 9 ч, когато тръгнахме. Приятелят на Венци, Лъчо, също потегли с нас. Изкачвахме се към връх Отовица, а облаците пак започнаха да се скупчват над нас.
На върха отново стана хладно. Направихме обща снимка и отново потеглихме. Този път от върха директно се спуснахме надолу, към езерата. Първото езеро, което видяхме беше Бъбрека.
Продължихме да се спускаме надолу, макар че на моменти изглеждаше почти невъзможно по тоя наклон. Но полека и бавно успяхме да стигнем долу, но тъй като бързахме не спряхме да поседнем около хладните води на езерото. Искахме да качим Харамията, преди да поемем с бърза крачка към х. Вада и разклона на пътя с х. Мальовица, където трябваше да хванем маршрутката.
За върха тръгнахме от най - близкото езеро до него. За 45 мин бяхме горе, където отново изгря слънце.
Близо 45 мин след като тръгнахме от върха, стигнахме х.7 езера.
Направихме едно доста бързо слизане. В 16.35 бяхме на х. Вада, а до срещата с маршрутката оставаха 4 км и почти 20 мин. Помолихме едни момци с джип да ни свалят надолу 4-те км. Добре, че се съгласиха, защото най - вероятно нямаше да успеем да хванем маршрутката и и щяхме предълго да се тътрим до Говедарци. За статистиката - в София бяхме около 19 ч.
