Екстремията започна рано-рано в събота. Явор ми даде да карам. За пръв път, след кaто взех книжка. То било много готино да спираш сам!
     Ich warte hier
     Stirb nicht vor mir
...подпявахме си и ние с Рамщайн докато се разминавахме с тировете.
Сменихме си местата на Боровец. Трябваше да паркираме някак си, по-възможност без да станем център на вниманието. После тръгнахме да строим иглута на Чакър Войвода.
   Сформирахме си отбор с Другата Мила и Попа. И понеже бях правила няколко иглута, а Явор е строителен инженер, решихме да си спретнем нещо... по-така. Четири метра в диаметър! (Шест души трудно завършват триметрово в контролното време).
   Ами два дни след всичко, което последва, имам мускулна треска само на корема- от смях.
Дойдоха да ни снимат, а ние вече бяхме почнали с бирите. „Ей от там.”- подвикна им Явор- „Да не личи, че няма покрив!”



   Е, спахме си в него. Времето не беше студено, а високите стени пазаха от вятъра. Луна, звезди, приказка...
Тръгнахме късно на другия ден, беше станало десет часа. Трудно ми беше да напусна топлата хижа и веселата компания, май ме беше шубе от собствения ми план. А си знам, че щом е така, значи има защо...
   Явор дойде с мен до Шатър и от там слезе към Боровец, а аз продължих към Мусаленския траверс.
А на Дено един вятър... Вече нямаше и следи, всички се бяха върнали. Не бях налитала на такова чудо от Монблан насам. Но този път екипировката ми беше доста по-добра, та реших да се разходя до Ирачек. По едно време ме събори и си казах, че му е дошло времето новите ми котки пълен автомат да видят сняг за първи път.
   Припълзях на завет, а когато станах... брей, никакъв вятър. Качих Малка Мусала по тениска.
Часът е четири, има време да го мина по светло.
В началото не беше трудно. Не смеех да се изправям на ръба, защото вятърът духаше на пориви. Та срам, не срам, си лазех на колене.
(Това, разбира се не е толкова срамно, колкото да ти паднат котките (нищо такова не се случи, за щастие). Ако ти паднат гащите можеш да се надяваш на разбиране, дори на одобрение, но за това никога! :)
   На юг бяха паднали две лавини. Само горните десетина сантиметра от снега. Така става, като слънцето го поразтопи. После се вледенява и само един нов сняг му трябва. Но не се отнася за мен, аз ще подсичам от север. :)



   В последствие съжалих, че бях с алуминиевия пикел. Той си е за траверси, нося такъв, защото е много по-лек. Само че хората са си го казали- имаш ли пикел, рано или късно почваш да млатиш с него. Пък с този наистина не бива. За това и биде кръстен „Мекия”.
   Стигнах до отвеса и заслизах в дясно от ръба. Тъкмо бях слязла достатъчно за да подсека, десният ми крак проби кората и се изпързаля, след него и левият...
   Никога не бях падала на толкова стръмен склон. Дори не бях опитвала умишлено на подобни места, които завършват с равен участък, защото рискът от травми си е сериозен. Наклонът тук беше около 70 градуса, а десетина метра под мен имаше скален праг. Много се изплаших в момента, в който изгубих равновесие.
Превъртях се през рамо и се затъркалях настрани. Успях да се обърна по корем, забих пикела с лопатката, защото снегът не беше твърд. По тази причина, а и защото скоростта падна прилично, закопах и котките. След метър и нещо бях спряла. Браво на Мекия!
Каква готина следа- само за снимка. Само че не ми беше до това.
Нямаше начин да се върна там, от където паднах. Можех да се движа само напред по хоризонтала... егати хоризонталата. На тази височина склонът беше най- малко стръмен- около 60 градуса. Много внимавах да не се подхлъзна, защото този път нямаше да имам време да спра. Големият скален праг беше на 2 м. под мен.
   Така подсякох проблемните места по ръба (по принцип там се пускат рапели и се опъват вертикални парапети).
   Ето го и металното въже... 15 м. над мен, на ръба.
   Склонът пред мен ставаше много по- стръмен, щеше да е трудно да се докопам до стабилните скали отсреща. А и те излизаха много по- високо.
   30 м. солово катерене с котки с хоризонтални зъби и едно сечиво, при това право, по скала с неизвестна трудност... май щеше да бъде по-безопастното решение от това, което аз взех.
Право нагоре по 70 градусовия склон до една 80 градусова плоча, която излизаше на 3 м. от ръба.
Изкатерих 5-6 м по фирнования сняг и заклещих лопатката на пикела в една хубава цепка в началото на плочата. Така съм стабилна. Поогледах нещата... леле, къде ми бяха очте?!
   В първите й два метра нямаше нито една годна за използване от мен хватка . Че май и в следващите три.
Прокарах ръка по снега, който заемаше почти напълно отвесния улей в ляво от мен и той се разсипа между пръстите ми като сол... По това не могат да се бият стъпки. Как вобще ме е издържал до тук!? Поразритах го, което си беше грешка. Оказа се доста наслоен е се получи нещо като таван. Трябваше да си кача краката по-високо за да не ми капват ръцете.
   Още по- вляво, на един разкрач разстояние, имаше няколко оголени камъка. Стъпих на едно малко ръбче с десния си крак, изправих се и прехвърлих левия осреща. Сега пикелът беше на нивото на кръста ми, през цялото време го държах с дясната си ръка. Около 5 минути разчиствах камъните и улея, дано намеря нещо за лява ръка. Нямаше.

    Умишлено не гледах надолу. Само че вече се налагаше. Трябваше да избера начин за слизане.
Хъм... Дясната ръка е на пикела, много ниско и в блок. Тежестта ми беше на десният крак, част от единия преден зъб на котката беше зацепил на една люспа.. Левият... ако не беше токлова притеснително щеше да е странно. И картинката между тях не беше за гледане- 50 м. отвес, още 100-150 м. много стръмен склон и Леденото езеро. Лявата ми ръка си беше свободна, тъй че можех да се хвана за главата.
   Как исках да съм със сечивата на Николай! За предпочитане някъде 6-7 метра по-горе...Знаят да печелят тези пкелчета, не е и да не знаят да губят (в моите ръце само това правят :), но как се забиват само.
   Нямах никакво решение за продължаване нагоре, тъй че колкото и рисковано да беше оставаше само да опитам надолу. И без глезотии- сега, докато още имам сили.
   Опитах се да пристъпя по-надолу. Гледах предишните си стъпки. Духна вятър и от тях се разхвърча онзи същият сняг- сол. Кората беше дебела 2-3 см. – почти невъзможно е да ме издържи наобратно. И не издържа.
   Изгубих опора почти едновременно, свлякох се бързо надолу и увиснах на темляка на пикела. Краката ми останаха във въздуха. „Господи, не искам да умирам!”- изкрещях силно в мислите си.
   Нямам думи за това, което последва.
   Сякаш светът се обърна. Напълно забравих пропастта под мен. Цялото ми същество се насочи към ръба горе.
   Набрах се с две ръце, стъпих на същата люспа, освободих пикелът от сигурното му място и продължих скока нагоре. Изпънах си крака до край, за момент единствената ми допирна точка със скалата беше единият преден зъб на дясната ми котка. Високо горе, за лява ръка, имаше един объл камък. Задържах го за момент, беше годен само за баланс. Помогнах си малко с пикела, който се захвана на една странична издатина по плочата, изритах снега с левия крак, на магия намерих място за десния, изправих... С всичка сила измлатих с пикела една туфа, която беше още по-високо. Едновренменно отлепих крака. Лявият събори улея и остана да виси, десният застърга грозно по плочата. Успя да ритне нагоре и да помогне на дясната ръка да се свие (както повечето нормални хора и аз не мога да се набирам на една ръка, но опитите продължават). За лявата нямаше нищо, за това я забих в снега, както и левия крак. Следващите няколко движения са ми пълна мъгла. Бързо сменях крака и ръце, събаряйки всичко. Забивах цялата дръжка на пикела, а тя поддаваше надолу с пренебрежимо съпротивление. Краят на плочата дойде на нивото на краката ми, стъпих и се хврлих към ръба.
Там имаше една страхотна хватка, почивах няколко секунди на нея преди да се кача. Гледах лъчите на слънцето, самото то не се виждаше от там.
   Изправих се на ръба и погледнах право към него. Усмихнах се инстинктивно. Сърцето ми биеше като лудо.
   Също инстинктивно се обърнах да видя какво предстои. В сравнение с това, от което се измъкнах- разходка в парка. Метално въже, суха скала около първа категория, няма и 45 градуса наклон. Станцията се виждаше съвсем близо.
   Не можех да повярвам.
   Погледнах от къде съм дошла, дано разбера как е станало. Нямаше много за гледане. По-голямата част от стъпките и хватките бяха отпътували към Леденото езеро заедно със склона. Видях само сянката си, която поклати глава и падна на колене.
   По принцип се плаша когато водя, много трудно забравям за падането. А когато това се случи се получава най-добре. Доверяваш се на хватките и стъпкте си, не стискаш излишно. Концентрацията е много по-добра и движенията стават по-точни. Специално аз се чувствам много спокойна и щастлива в такива моменти. Не съм устремена към целта, наслаждавам се на катеренето.
   Тук бях по-концентрирана от всякога, но не можеше да става и дума за спокойствие. Беше си чиста агресия, насочена към силата, която ме теглеше надолу.
    Трудно ми е да преценя каква категория на трудност може да е било. Не знам как се оценява катерене с един пикел по стъпки, които изчезват веднага щом са били натоварени. (Сигурна съм, че за това си има и име и категория :) . Ако съдя по силата, която вложих, за да го направя си закова осем... Колко хубаво, че през последния месец се набирах като чоглава по касите на вратите и лоста вкъщи!
   Точно в пет бях на върха. Слязах към Ледено езеро. Първоначално мислех да продължа към Боровец и да се наградя с едно хубаво ядене (няма де е хубав бой, я :), но не бях много изморена, а адреналинът ме тресеше още. Я да засека за колко време ще кача Ирачек по ей този ръб. 17 минути... добре ли е, знам ли...

   По-натаък са успокоих и усетих колко съм изморена всъщност. Вятърът ме посрещна там, до където ме и изпрати- подножието на Ирачек.
   В десет часа влязох в Чакър Войвода. Спящите хора наскачаха. „А хижарят каза да не се притесняваме и да те чакаме към полунощ!” Заспала съм още докато си говорехме...

Ето и снимки http://www.moiteplanini.com/album.php?aid=214