Ние роговете ги чухме сутринта, ама много валеше, много ни се спеше и май много ни мързеше та отново заспахме.

По едно време домакина ни затропа по вратата — Ставайте бързо, вижте манастира, вижте Еверест. Брей — както става бе. Да не би пак да се е запалил манастира, както това се е случило преди няколко години. Само бърз поглед през прозореца ни беше достатъчен на двамата с Илиян да изтичаме навън.

Доволен и усмихнат пред манастира

Нямаше ги. Облаците ги нямаше. Най-накрая чувството, че съм на Витоша изчезна. Започнахме да снимаме като луди — манастира, района наоколо, върховете на планините в далечина. Нямаше грешка, в Хималайте сме! И районът наоколо е доста красив. Някои неща трябва да ги видиш, за да повярваш, че съществуват.

Монасите пред чешмата

След като премина първоначалната еуфория, дойде време за сутрешните занимания — тоалетна, миене на зъби, наливане на вода. Вода може да се налее от една чешма близо до манастира, която в момента беше окупирана от монасите. Повечето от тях по бански, перящи дрехите си и къпещи се. Слънцето препичаше приятно, беше ми топло, все още приповдигнато и реших и аз да се изкъпя като тях. Студената вода ме разсъни окончателно. Монасите ми викат — как е. Перфектно е — бях готов за левитация направо.

Домакинът беше много доволен — хубаво време означава и повече туристи. Ние също бяхме предоволни. За да допринесе към цялата тая хармония и радост домакина реши да ни покаже и албума със снимките.

Ей тоя албум си е направо част от историята. Имаше снимки от първата успешна експедиция, както и оригиналните документи подписани от британската кралица. Не е за вярване. Снимахме няколко от снимките да си ги имаме за спомен. Ако минавате през Тянгбоче горещо ви препоръчвам да отседнете в тази лоджия — заради домакина и заради снимките.

Попитахме домакина откъде ги има снимките и той ни каза, че бащата на жена му — Дава Тензинг е участвал като сердар в тази експедиция. Това ще рече шеф на шерпи. На снимките дедето изглеждаше много печен.

Дедето с Райнхолд Меснер — най-големия алпинист на нашия век.

Бодри и доволни след обяд, потеглихме към следващата ни цел — Фериче.

Понякога се случва като се събудиш всичко да ти е криво. Вратата да ти крива, леглото да ти е криво, масата да ти е крива, даже щеките да са ти криви. И знаеш - днес целия ден ще ми е криво. И почти винаги познаваш.

Виж обаче обратното се оказа, че не е толкова вярно. Ако денят започне добре в Хималаите, това не означава, че ще продължи така до края. Ние обаче не знаехме това.

Вървяхме смело напред и леко забавяхме крачката с всеки 100 метра надморска височина. Някъде по пътя видяхме нашите познати - сърните. Или козите. Бяха толкова близо до нас, че направо може да ги докоснеш. Направихме им няколко снимки.

кози в Хималаите

Продължихме през поля, гори, хора, каменни паметници и смело се бухнахме в мъглата. И така постепенно се уморявахме все повече и повече и достигнахме обичайното си лазещо темпо. "Лазииим" викахме весело, с интонацията на "Газзззиииим", без да знаем какво ни чака ей там отпред в мългата. А знаете, че обратите в една история се случват точно когато главните герои не ги очакват.

През това време злодеят, с формата на мутирала крава и със силата на парен влак кротко си похрупвал трева до нас. Млад, силен, надарен с елегантни, остри като хирургически уред рогове и леко напечен сутринта от слънцето. Стоеше си той така, риеше си нервно в пръстта и чакаше някой да се появи за да му покаже какви чудеса може.

Точно навреме сме се появили и ние на хоризонта. Опитващи се да разбутат кротките якове от пътеката, за да могат да продължат. Облечени в червено, бавни като мравки. Перфектните мишени - това бяхме ние. И младият нервен як реши да не губи време.

Ейй! Такова нещо само в сънищата се случва. Да се засили срещу вас три-четири тона жива сила, да ръмжи и да ви се плези. И бяга пущината по нанагорнището като атлет, а ние успяхме да пролазим тридесет метра и се приготвихме да срещнем съдбата в очите. Но явно не ни е било писано. На пет метра от нас животното така неочаквано се отказа от нас, както и ни бе атакувало. После разбрахме че факта, че ние сме били десетки метри НАД него на наклонената поляна ни е спестила използването на познанията ни, научени от каубойските филми. Защо ли? Ами защото при такава надморска височина дори и като си млад и як да бягаш НАГОРЕ е много изморително и е само до време. Примерно десет секунди.

При нас якът май беше по-издържлив и ни гони към минута. И да съм излъгал с няколко секунди не ми се сърдете. На мен с Илиян това ни се стори цял следобед. Така за нас днес бе разбит първия мит, че яковете са кротки животни, хрупат трева и дават безценни лайна за отопление.

Не знаехме, че ще подобрим и рекорда за разбиване на митове днес - два за ден. Но второто разбиване го забелязахме доста по-бавно отколкото първото.

Вървяхме много, даже повече от колкото изобщо се предполагаше и все още бяхме някъде по пътя. Бяхме сигурни че сме по път, защото пътеката по която вървяхме си беше хубава и широка и водеше все нагоре. Даже до едно време срещахме хора и разпалено ги предупреждавахме за агресивния як. Сега обаче около нас има само мъгла - която от обичайното "мляко" взе да става черна със залязването на слънцето. Нещо не беше на ред - според картата отдавна трябваше да сме на отбивката за Фериче. Свикнал на чай, стомахът ми взе да къркори и да иска своето. Краката и те решиха, че е време след спринтовете днес да се отдадат на заслужена почивка. Само че къде - тука на пътеката в нищото не ставаше.

Досетихте се - бяхме се загубили. В България Емо ни разказваше - "Абе момчета, това е пътеката на хилядите нозе. Къде ще се загубите!? Невъзможно".

Невъзможно, ама се оказа че ние и това можем. След справка с картата дружно стигнахме до заключението, че сме някъде много близо до Фериче, само че от другия край на един хълм. А тука знаете, че хълмовете са по 4000 метра. Оставаше ни единствено да вървим напред към селцето Динг Боче. Така и направихме.

По някое време долазихме до една къща, която изникна в мъглата, после се откри и друга и решихме, че сме в Динг Боче. Нямаше значение всъщност дали сме там или някъде съвсем другаде. Важното беше да има топла храна, вода и покрив над главата ни.

След няколко минути се бяхме разположили около печката на една лоджия и започнахме обичайното - да пием чайчета. Сега наред беше чай от жасмин. Да разнообразим малко, че само черен взе да ми омръзва. Записал съм си в тетрадката, че сме на 4370 метра надморска височина. В лоджията обаче пише, че е 4358. Към 100 метра повече от очакваното. Имах известни притеснения след вълненията днес, допълнителното натоварване, и по-голямата височина от очакваното, да не ме хване височинна болест. Само това оставаше, за да ознаменувам подобаващо края на един изключително разнообразен ден. Но явно вече бях привикнал и слава богу неволите на височинната болест си ги оставих за по-нагоре. Илиян също ми се струва в страхотна форма. Даже има сили разпалено да пита дали яковете нападат и да се чуди на отговорите на хората. Мисля, че ще се опита да изкара един интензивен курс за защита от якове. Присламчвам се и аз да слушам заинтригуван от изненаданите гримаси и възклицания, които прави Илиян. Както и очаквах хората твърдяха, че яковете почти не нападат (местните). Сръбваме по една кана чай. Е, казват те, всяка година се случва да има по някой загинал от як. Нещастен случай, не че нещо. Сръбваме още една кана чай. Ако се случи нещастието да ви нападне як - ако сте на крива поляна сте късметлии. Сръбвам бързо и два-три черни чая. Спасението е да бягате нагоре докато се умори якът.

"А да го праснем със щеките по главата?" - питам аз надут от чайове и бързащ за пореден път към тоалетната навън.

"Ами най-много да си изкривите щеките преди яка да ви изкриви главата."

Бам - изпихме де що чай има. За наше здраве. А и щеките са здрави и прави. Не е хубаво в планината човек да се мота с криви щеки.

Градините на Динг Боче

 към седма част: До Непал и назад: Динг Боче - Фериче

Официалният адрес на пътеписа е http://nepal.linux-bg.org
Лицензът на пътеписа е Creative Commons Признание-Некомерсиално 2.5 Неадаптиран