Всичко до тук беше разгрявка. От днес започваше трудното.

Фериче - Лобуче (16-ти септември)

8:30 потеглихме от Фериче за Лобуче. В България Емо ни предупреди, че в Лобуче може би ще имаме проблеми с височината, било то внушени от самите нас или истински.

Допълнително бяхме чели, че Лобуче е мястото, където ако до сега не си имал стомашно разстройство и други проблеми - то там всичко това ти е в кърпа вързано. И двамата с Илиян досега бяхме здрави прави и се надявахме, ако може, да се разминем с разстройствата и занапред.

За предпазване използвахме хапчета йодин, които се слагат във водата. След 30 минути водата е годна за пиене, но има вкус на … ами на вода с много йод в нея. Все едно пиеш йодова тинктура. Допълнително гледахме да си наливаме вода само от района на лоджията и да избягваме да пълним от реки или локви. Отначало се зачудих защо Емо ни беше посъветвал да правим така, но после разбрах.

На тази височина все си мислиш, че реката е девствена и чиста, и е толкова високо, че няма какво да я замърси. Оказва се обаче, че до 5000 метра това изобщо не е вярно. Все се намира стадо якове, което пикае или цяло село, което естествено няма канализация. Всичко се отмива от реката и поема надолу, не дай си боже, и към вашия стомах.

И така, унесени в мисли за нашето здраве, бавно и славно напредвахме когато около 9, направо 9 нула нула, задуха вятърът. Чак като изгубихме от поглед Фериче, успяхме да се скрием от него. Вятърът донякъде ни помагаше, защото беше попътен, но се наложи да увием нещо около вратовете си, че да намалим рисковете до минимум.

Лошото е, че ако почне да ти тупти главата от вятъра, който ти бие във врата, това туптене няма да спре, ами най-много да стане още по-лошо през нощта. Ние някак си за момента го избегнахме.

Докато се катерихме нагоре, започнаха да се открива гледка към някои от ледниците - един от тях е свещения Кхумбу. Той ни се пада отдясно и засега няма да хабим сили да ходим по-близо до него. Планът е като стигнем в Лобуче, да направим това.

Един от мемориалите на път за Лобуче

Пейзажът се сменяше отвреме навреме и някъде в края на Кхумбу се появиха множество кулички, направени от камъни. Нашето предположение бе, че са възпоменателни паметници - защото на някои от тях имаше имена на хора. Потърсихме името на Христо Проданов, но не го открихме. Макар и с тези паметници мястото е красиво и с хубава гледка към равнината около Фериче.

От сутринта ходим, заобиколени отвсякъде от по-високи хълмове, но още не можем да видим големите върхове.

Някъде нагоре в мъглата се появи и осветени върхове

Както си ходихме за разнообразие падна черна мъгла. Тоя път поне не мога да се оплача, че бяхме в “гъстото мляко”. Имаше 20-30 метра видимост и по едно време се почувствах като герой от “Властелина на пръстените”. Около нас преобладава червено-кафяво черни цветове и това беше по-различно от синьо-зелените тонове около Фериче.

Уж пътя нямаше да е труден, а се оказахме в Лобуче почти на смрачаване. То заради черната мъгла не можеше да се каже кога точно е смрачаване, ама нека да го наречем така. И тук се сблъскахме с поредното непалско чудо на природата.

Жени, намерих го. Вашият мъж-мечта.

Избрахме си лоджията “Above the Clouds” или в превод “Над облаците”, която днес за зла участ беше във облаците. И там го видяхме.

Това е той! Чувам ли истерични викове на негови почитателки?

Него. Мъжът-мечта. Още се възхищавам от този човек. Няма да повярвате какво може. Но нека да спомена само някои от нещата. На височина, на която ние бавно лазехме, той играеше футбол с другите хижари?! Като ни видя, се ЗАТИЧА.

Настани ни за нула време, взе ни поръчките, сготви ни разнообразните манджи, направи ни няколко термоса с чай, напали печката - разбирай домъкна от някъде тежки торби с фекалии и ги запали. Ние гледахме и не вярвахме.

Бяхме зяпнали безмълвни и само отвреме навреме отпивахме от топлия чай. А като се върна да играе футбол след това, направо ни скри шапката. Такова нещо досега не бяхме виждали. Предполагам и в другите хижи хората са също толкова работни, както това момче, но за разлика от него те имаха помощници. Нашият човек беше сам.

Жени, казвам ви, тръгвайте натам да го взимате това момче, докато не е късно. Друг такъв работен като него, трудно ще намерите. Забравих да спомена, че е любезен, знае много добре английски, внимателен и послушен. Е, какво чакате?

Е, вярно няма скъпа кола и много пари, ама на кой са му притрябвали такива неща в Непал?

Впечатлен реших да се снимам с него. На снимката изглежда малко стреснат. Може би защото го хванах по-здраво, че какъвто е бърз, току решил да се измъкне преди да е станала снимката.

Тази вечер с Илиян се замислихме и за друго. Затова, че някои от нашите хижари са си направо примадони спрямо нашия човек. Не говоря за прекаляването с алкохола и начумерения вид, които имат повечето от тях. Ами за това, че забравят да се отнасят към туристите като към хора и май по-скоро ги смятат за досадни гражданчета, дошли да им развалят кефа, докато те пият трети пореден ден ракия и ядат сланина с другите хижари от района след успешен бракониерски лов ден в близкия защитен район.

След кратка почивка и много чай решихме да изпълним пъкления си план - а именно да се изкачим и да се срещнем очи в очи с ледника Кхумбу. За жалост или за радост имахме само 40-50 минути на разположение, преди окончателно да се стъмни. Стигнахме донякъде, но не и до самия ледник. А беше много близо. По това време си признах пред Илия, че главата ми тупти. Оказа се, че и неговата също тупти. Или беше фалшива тревога, или се почваше. Скоро щяхме да разберем кое от двете.

За да противодействам, прибегнах до любимото си лекарство - лютото. Лекува всичко от запек до пърхот, както би могло да се рекламира в някой жълт вестник. Допълнително седнах по-близо до печката, за да си напека врата. Сякаш помогна малко, ама явно не беше достатъчно.

Дойде време за лягане. Стаята ни беше обзаведена по последна дума на хималайската мода - легло от шперплат, стени от шперплат, всичко от шперплат. Ако се изкашляш, се чува в радиус от десет стаи. Добре че нямаше никой освен нас и хижаря. Та малко преди лягане Илиян ми каза, че леглата са малко криви и той легна с глава към вратата, а не както е прието, с глава към прозореца. Аз обаче погледнах моето легло, оттук оттам и реших, че си е наред.

И така си лежах и така и не заспах. Само болката в главата се увеличи. Спря на едно място и не ми даваше мира. Нито се увеличаваше, нито намаляваше. Преди да си легнем, се бяхме приготвили, така че да можем да слезем по-надолу, ако усетим симптоми на височинна болест. Май мен ме хвана. По едно време реших, че тая няма да е бъде и ще се ходи надолу. Може да е било към два, три през нощта. Илиян също не спеше, но ме помоли да си сменя мястото на главата и краката в леглото и ако до двадесет минути няма подобрение - потегляме.

Трябваше аз още в началото да го послушам човека. Илиян е дизайнер и има набито око. Като нивелир е. Ама аз не, та не. След като си смених позицията, се почувствах по-добре и даже съм заспал. Като цяло тази нощ и двама с Илиян не спахме много. Не само поради моята главоболка, но и заради проблемите с дишането.

Случва се така, че си дишаш спокойно и още по-спокойно, и още и по- и по едно време спираш да дишаш. Събуждаш се стреснато и почвах да дишаш с бясно темпо. След като напълниш дробовете с кислород, пак почваш да дишаш по-бавно и по-бавно и пак се повтаря цикълът. Спи се така. Само дето трябва да му свикнеш.

Така или иначе на следващия ден станахме към 8, вместо към 4-ри часа, както се бяхме разбрали с хижаря.

До Непал и назад: Лобуче - Горак Шеп - Лобуче (част 10)

Официалният адрес на пътеписа е http://nepal.linux-bg.org
Лицензът на пътеписа е Creative Commons Признание-Некомерсиално 2.5 Неадаптиран