Сряда. Дремейки пред компютъра прегледах прогнозите за времето. Петък - слънце, събота - слънце с облаци, неделя - облаци с вятър. Възможно е, все пак. Обадих се на Петя. "Тъкмо за теб си мислех", каза тя. Приготвих раницата. Четвъртък, последни уговорки - много ясно, тръгваме. Към Кадемлиите. Чакам като вързана на ластик края на работния ден.
Нощен влак, Казанлък, Петя, приказки, подаръци, планове. И тя заради мен не спи. Всички телевизии предсказват най-голям студ същата сутрин. 5:47, пътнически влак за Карлово. 2 момчета се качват с мен от Казанлък, добре екипирани, добри обувки, полупразни раници, щеки, пикели. Слизам на гара Тъжа, те продължават. Наистина студена утрин. Виждам вр. Ботев още от гарата, свети като фар. Разкош. Вървя си сама в мрака, спокойствие, ледената прегръдка на чистия въздух ме събужда напълно.
По поляната на Голяма папратлива - замразени жълти минзухари. На х. Русалка ме посрещат хижаря Димо, котарака Ричи, хъскито Алекс. В този ден Петя е на работа, ще я чакам в събота за да продължим нагоре. Искам като стигна хижата да поспя, да почина от градската умора. Но слънцето огря всичко и нямаше как да се затворя в стая. От поляната пред хижата се виждат като сметанови торти Пирин и Рила. Толкова е ясно, че по Пирин различавам Кончето, вр. Вихрен, Типиците, Полежанския масив. Релефна карта в бяло. Красота.
Поговорихме с Димо, споделих плановете за скиторене нагоре. По Голям паун било пълно с диви кози, сърни, всякакви животни. Взех малък бинокъл, да не тежи и щеки. Изпразних раницата, сложих минимален багаж и поех нагоре.
Импулсът да тръгна от Варна този път беше едно мече. Обикаля района, не спи зимен сън, щапука нагоре-надолу, играе си, ходи на зиг-заг около пътя и пътеките. Исках ако не него, то поне следи да видя.
Изкачих се нагоре през гората. Там, където започва безлесната зона се появиха първите следи от мечето. Топлите дни предната седмица - разтопили стария сняг, нощният студ - превърнал кората в дебел фирн, отгоре - 5-10 см нов сняг. И по новия сняг ходило мече. От дясно на ляво, после стръмно надолу. Забивало нокти във фирна спускайки се. Продължих. След 10-ина метра - нови следи. От ляво на дясно. Обаче тук леда по-дебел и горкото не успяло да се задържи. Плъзнало се. Посмях се, поогледах, продължих. Прекрасен слънчев ден, често спирах, но от обещаните животни няма и сянка. Реших че е достатъчно рано за да кача Кадемлията. От там ще се видят още по-красиви неща в този ясен ден. ...И попаднах в приключение. По стръмната част преди Бабска река е меко казано трудно да се премине. Ако нямах щеки щях да се върна. Твърдият лед не позволява да се правят стъпки. Често на магия с пети образувах малки стъпалца за да премина надолу. Как да е справих се. Постоях на мостчето. Чудни ледени висулки, по-дебели в долната си част. Водата ги мие, удебелява, прави ги къдрави, красиви. Излязох от другата страна, поех по гърба на Кадемлията. От Черния камък пак наблюдавах. Животни - не, всички български планини - на тепсия. И вятър. Вярно не силен, но неприятен, бръснещ. Прецених, че ще ми е тъпо да се боря с него по върха и се върнах на екопътеката. Отидох да видя какво става на х. Равна. На вратата бележка: "Голямото бунгало е отворено". Проверих. Сняг навял под вратата. Изметох го. Югоизточната стая светла, топла, чиста. Полегнах. Проверих колко са меки одеалата. Заспала съм. Към 17:30 ч реших че е време да се връщам на х. Русалка. Пристигнах по тъмно. Шматках се и се наслажвавах на самото вървене, не бързах.
В хижата вече се заформила софра. Кмета на с. Тъжа с антураж. Приготвих се и аз като за пиене с властта и се започна.
Събота. Сутринта ми се случи нещо, което съм правила когато бях на 6 г. Събудих се жадна и по незнайни причини не си налях вода от чешмата, а надигнах една от бутилките в раницата. Аууууууууууууух. Варненска ракия. Лошо. Продължих с плодове. Стоях кротко в очакване ракията да ми стори нещо лошо. Ама не всъщност. Сътрапезниците ми от вечерта също се събудиха и закусиха с греяна. Аз чаках Петя. Трябваше да стигнем Смесите и х. Мандрата. Чакането се проточи. Обхват има, но връзка - не. Приготвих се да тръгвам сама, ако е на път лесно ще ме настигне. От врата се върнах заради една билка, която обсъждахме с Димо. И Петя пристигна. С кутия бонбони в ръка. Има рожден ден. Кръгла годишнина. Не знаех. Още се осъзнавам фактите. Да остави деца, майки, баби, приятели в Казанлък и да се изстреля в Балкана с мен. Много ме трогна.
Взехме бързо разстоянието до Смесите. По Бозалък тепе вятърът носеше сняг. На билото духаше протоколно, но силно. От бунгалата на Централен балкан излезе човек, свирна и помаха. Помахахме, отминахме. На Смесите снегът преди месец беше 1,30-1,50 м, сега е повече. Сутринта новата верижна машина на Табите беше утъпкала пътя и поне не затъвахме много. Като поехме по склона към х. Мандрата, обаче, настана веселба. Всяка крачка - затъване. Петя се отказа да върви и запълзя на четири крака. Да не се оплаквам, че не съм видяла мече. В смях и закачки стигнахме хижата. Петя цепи дърва, аз паля печка, топим сняг за вода и чай. Натъпкахме печката с дърва, екипирахме се отново и тръгнахме към х. Тъжа. Там хижаря е нов, от 2 седмици. Да го проверим жив ли е. Отново борба със снега, особено по баирчето към хижата, коминът пуши - жив е. Вятърът по върховете силен, мята сняг. На няколко пъти от устата ми изрече "Горе е смърт". Сега ми е малко гадно.
Хижа Тъжа - в окаяно състояние, голяма мизерия. Статутът е неизяснен, арендата изтича. Никой не влага средства. Момчето-хижар има един гост. Печката бълва дим в стаята, гори без да стопля. Двамата пушат цигари под облака - идилия. Пихме по водка, поприказвахме, стъмни се. Наблизо сме, но от мечтаната луна няма следа. Тръгнахме в мрака. Не бяхме взели фенери, нали за малко отидохме. Все пак се справихме и най-после започна празничната вечеря. Много говорихме, много се смяхме. Запалихме печката в спалното. Отначало небето беше обсипано със звезди, но се появявиха облаци, вятърът се засили. Дойде време за сън. Стаята задимена. Както топлихме цяла вечер, накрая отворихме прозорците, проветрихме и легнахме. През нощта се събуждах на пресекулки от мощните пориви на вятъра. Хижата пращеше. Вторият й етаж е издаден като чардак. Имах усещането, че вятърът ще го откъсне и ще го понесе нанякъде. Представях си, че по някаква причина съм останала навън, в снега, мислих разни стратегии. Окопавах се цяла нощ.
Неделя - бодри и отспали, въпреки полусъня. Вятърът фучи неравномерно, на внезапни мощни пориви. Запалихме печката. Петя излезе да вземе сняг за чай-кафе. Върна се без дъх. Така шибнало в лицето й, че я задушило. Нещата бяха сериозни. Навяваше. Седмица по-рано по поляната се разхождали зайчета. Тази сутрин единственото, което се разходи беше едно черно листо. Не мислехме, че по върховете има жив човек. Изглеждаше невъзможно. Екипирахме се максимално добре. Омазахме се с универсален крем. От обувките до бузите.
В ниската част на Смесите всичко беше засипано. Нямаше следа нито от верижната машина, нито от реката. Още в самото начало се разбра, че ще ми е много трудно да вървя на задните си крака. Направо ме събаряше. По-късно ми казаха, че номера "камъни в раницата, камъни в джоба" бил точно за такива случаи. Напредвах упорито, защото бях абсолютно сигурна, че превалим ли билната поляна, вятърът ще утихне. Нищо подобно. За съжаление се оказа, че ждрелото служи като фуния и надолу стана по-лошо.
Ходенето по пътя ни даваше предимството да не мислим за ориентиране и газене в дълбок сняг, но криеше много опасности. От силния вятър през нощта пътя беше заледен, отгоре се сипеха камъни и части от ледени висулки. А внезапните пориви можеха да ме отнесат по стръмните урви без право на спасение. На острия завой при Кадемлийско пръскало стана много сериозно. Не можех да го премина. Мяташе ме накъдето си иска. Петя хвана един ремък от раницата ми и регулираше полетите. Бях като балон. Беше много смешно. Безсилието да не контролираш тялото си или е вбесяващо, или е смешно. На мен ми беше смешно.
Все пак намерихме време да огледаме Кадемлийско пръскало. Вдясно от основния пад имаше стена от синьозелен лед. От вятъра и студа цялата скала около пръскалото беше заледена. Много красиво. Продължихме. Дървеният стълб с табелките за екопътека беше изтръгнат с цимента. Зад завоя в кална локва лежеше голям бор счупен в основата. Погледнах нагоре към Бабско пръскало. Течеше нагоре. Вятърът връщаше водата обратно. Фонтан.
Надолу още дървета, изтръгнати с корените. Стигнахме бунгалото на КИП-а. Проверихме кой е на смяна и добре ли е. Черният Бък излезе от антрето. И той, горкия, се беше скрил. Дежурният черпи с кафе и ракия. От сутринта наблюдавал Бабско пръскало. Бунгалото издава предсмъртни стонове. Вятърът го мачка, то скърца като за последно. Към 15 ч. Времето се влоши. Заваля сняг. Вятърът го носи хоризонтално над ждрелото.
Трябва да тръгваме. Хижа Русалка - оазис. Почти не се усеща лошото време навън. Телевизорът работи. Съобщават за изоставен в планината турист. С Петя се споглеждаме.
Надолу към селото - още изтръгнати с корените дървета сред гъста гора. Много полегнали, много прекършени. Две обезумели сърнета се щурат в листака. Над селото снегът обърна в леден дъжд.
Два дни по-късно се обадих на Петя да й благодаря, че точно тя беше с мен в това време и на това място.
Че бях балон в нейните ръце.
Благодаря. Че бяхме пуснати да се качим. И да слезем.
