Събитието станало през годините на османското иго. Завоевателите вилнеели из българските земи, тормозели мирното население. Оставяли кървави дири след себе си при посещение на някое село - избивали непокорните, потурчвали хубави моми и невести, взимали мъжки деца "за кръвен данък". Всяка година идвали в населените места и избирали най-здравите, най-красивите, та да ги правят еничари. За това време има и песен:
Еничари ходят, мамо,
от село на село,
мъжки деца взимат, мамо,
еничари правят ...
Много семейства, за да спасят мъжката си рожба, напускали роден дом и се преселвали в недостъпни места в Балкана или пък поемали към Дунава.
Мъж и жена, които имали няколко момичета и само едно момче, едро, хубаво, здраво дете, решили да избягат от Плевенския край и да се заселят край река Дунав. Подбрали стадото овце, взели децата си, натоварили покъщнина на магарета и тръгнали из дългия път, който бил и твърде опасен. Колко време са пътували, какви страдания са претеглили, никой не знае, но по някое време пристигнали до село Сомовит и се заселили на близкия баир. Построили кошара за стадото и землянка за семейството, а селяните, които ги посрещнали гостоприемно, им подарили едно голямо зло куче, което да ги пази...
През деня карали овцете на паша, а при залез слънце ги прибирали в кошарата. Живеели тихо, отдадени на пастирски живот... Дошла зимата. Паднал дълбок сняг, студ сковал земята и водите на Дунав замръзнали — дебел лед покрил реката и по него започнали да прииждат глутници вълци, които слизали от Карпатските планини. Отново настанало тежко време за семейството на балканджиите ...
Една вечер се разразила страшна виелица, задухал вятър, който свирел зловещо в комина на землянката, придружен от неистов вълчи вой. Мара, така се казвала жената, излезла навън, отвързала кучето, което се спуснало срещу вълците, а тя дигнала кремъклийка пушка да стреля. Вълците се уплашили и побегнали, а Мара тичала и ги преследвала заедно с кучето. Тичала, тичала, докато краката й се подкосили от умора
и се строполила тежко на снега, който падал на едри парцали...
Дълго очаквали децата да се върне майка им, баща им бил болен тогава, ала не се решили да излязат навън и да я дирят. Виелицата затрупвала всичко, заличавала следите. Цяла седмица продължила снежната буря, затрупала кошарата, дори и дърветата наоколо. Ясно било, че Мара е загинала, но къде е паднала, не могли да разберат... Чак през пролетга, когато снегът се стопил и селяните тръгнали в полето на работа, намерили останки от тялото на Мара.
Оттогава тази местност носи името Марата, за да напомня на поколенията за безстрашната балканджийка...
Легенда за местността Марата, край село Сомовит, Ломско
"Достигнало до нас" Елена Огнянова
