Еволюция на традиционната Странджанска къща
През XVII и XIX в. Странджа остава в страни от големите търговски пътища на Балканите. Това е един от факторите, довели до съхраняването на традиционната Странджанска жилищна архитектура. Разбира се тя промена облика си през тези два века на Промяна. Тази своеобразна еволюция приклюва едва в началото на XX в., когато от традиционната Странджанска къща е останал сполучлив хибрид с Причерноморската къща.
Архитектурната традиция, от своя страна, е съхранена от носителите на Странджанския етнографски облик – това са (източните) рупци (старото местно население, считащо се за най - старото българско население в Югоизточна Тракия; до ден днешен най- голямата етнографска група в Странджа), тронките (втората по големина етнографска гупа, вероятно преселници от Софийско и Ихтиманско) и загорците (вероятни мизийски преселници). Рупците, като най-устойчива група, населяваща Вътрешна Странджа (Хасекията) и Южното Черноморско крайбрежие, запазват най-дълго конерватизма в придържането към традиционната Странджанска къща. Останалите две групи, заедно с рупските преселници (от Южна Странджа и Източна Тракия) по крайбрежието, се приспособяват с по-бързи темпове към нововъведенията в жилищната архитектура; това е обусловено и от районите, които обитават – Западните и Северните предпланински части на Странджа.
В литературата се обособява 2 ½ XVIII в. като време за първите промени в плановите схеми и облика на традиционната Странджанска къща. Тази промяна е отклик Възрожденските процеси, задвижени в едни области от българската територия и задвижващи се в други.
Обособеният път, по който са прониквали и архитектурните влияния в Странджа, в следствие на теренни етнографски проучвание е очертан ориблизително по линията: Мичурин – Ахтопол – с. Бродилово – с. Кости. Като друго направление би могло да се посочи Южното Черноморие, поради неговата блисост до Планината. Трето направление (от северозапад, североизток) е проникването в Странджа на майстори от Източна Стара Планина (Тревненци, Габровци и др.).
От традиционната Странджанска къща до Черноморката къща
Странджанската къща винаги е отделяна като самостоятелна, спрямо останалите традиционни български жилища. Още в 30-те и 40-те години на миналия век Т. Златев отделя традиционната жилищна архитектура на Странджа, като отделен тип, като дори не я причислява към т. нар. “източнобългарска къща”.
Най-старите запазени къщи в Странджа са изградени от дъбови талпи – т.нар. “венцова конструкция”, докато по-късно, през Възраждането, този начин на изграждане е изместен от “скелето–талпената конструкция”. В Странджанската къща имаме налични всички помещения, характерни за българското жилище: помещение с огнище, с името в’къщи, склад – килер, който се нарича зан’ца, както и характерният одър (чардак). Характерно за къщите в Странджа планина, обаче е, че тези помещения са ориентирани в дълбочина, т.е. едно зад друго, а вратите им поставени в ос. Това особено разпределение на жилищното пространство, намира паралели единствено в изчезналите вече “уземни” къщи в Дунавската равнина и рядко в Западна България и Източна Стара планина.
Зрелият тип Странджанска къща, който има масово разпространение в 1 ½ XIX в., би бил следният: Обикновено, мястото за бъдещата къща е слабо наклонен терен. Налични са приземие и етаж. Приземието е по-грубо градено – от ломемн камък на глинен разтвор; то е заето от обора. Етажът е със скелетово – талпена конструкция, като е повдигнат чрез няколко стъпала и така се създава илюзия за втори етаж. На лицевата страна на къщата виждаме дървена стълба, която отвежда до открития от трите си страни одър (заемащ цялото лице). От стълбището се влиза в голямото жилищно помещение в’къщи, а от тук, през вратата, разположена точно срещу входната, се преминава в зан’цата. От двете страни на в’къщи има две врати, които водят към тесен коридор – стобор , който обгражда сградата от три страни. Стоборът е място за пране, склад, а в единия му край е разположен нужника. Последният е изграден под стряхата на свръх пуснати подови греди, а от вън е обкован с отвесно подредени чамови дъски.
Единственото жилищно помещение в Странджанската къща, е вече споменатото в’къщи. До вратата, върху цялата предна стена, е изградено голямо огнище (около 1,30 х 2м), а от другата му страна – пещ за хляб. Подът е съставен от талпи с дебела глинена замазка върху тях. В жилището липсват таван и прозорци; осветлението е осъществявано чрез малъг кръгъл отвор (около 15 см в диаметър), остваен за целта, в покрива, близо до стената. На пода, между входната врата и вратата на зан’цата, има капак, през който може да се влезе и слезе в обора (Вж. Фиг. 1).
Фиг. 1: План етаж на Къщата на К. Ив. Левтеров, с. Българи, Малкотърновско (1 ¼ XIX в.); 1. чардак 2. в’къщи 3. зан’ца 4. стобор 5. нужник 6. отвор на покрива за осветление.
Така описаните жилищни и не помешения, както посочих, имат план на разпределение в дълбочина. Това прави трудна и почти невъзможна промянана на плановата композиция. Ето защо, при нужда от второ жилищно помещение, майсторите намират решение отново в дълбочина: новото помещение се изгражда зад първото; като се наричат съответно: предна къща и задна къща (Вж. Фиг. 2).
Фиг. 2: План приземие на къща от с. Стоилово, Малкотърновксо (2 ½ XIX в.); 1. чардак 2. в’къши 3. задна къща 4. зан’ца 5. стобор 6. нужник.
Разположението едно зад друго, на двете жилищни помещения, са обичайната композиция. Съществуват, разбира се и оригинални опити да се избегне тази традиция. Тъй като обикновено Странджанските къщи са еднофамилни, майсторите намират интересно решение, когато се налага да съжителстват две фамилии. Така се появяват т. нар. братски къщи.
Всички запазени братски къщи са двуетажни, като приземието е съставено от дълбок навес и голям обор. Дървената стълба към етажа започва от стената на обора; тя извежда до големия одър, който и тук е около една трета от застроената площ; от одъра врата отвежда до дълъг, вътрешен коридор, който се движи между помещението с огнището (в’къщи) и хамбара. Зад в’къщи се намира зан’цата, открита към коридора, а стоборът скрива нужника в дъното му. Стоборът започва от одъра и обикаля външните стени на етажа; в дъното на коридора има врата, която отново извежда в стобора.
Външните стени на приземието отново са каменни зидове на глинен разтвор, укрепени с дървени пояси; етажът е със скелето-талпена конструкция; стоборът се скрива, чрез подредени хоризонтално дъски; така дъските прикриват и одъра, на височината на човешки бой. Това е основна отлика на братските къщи от масовата Странджанска къща.
Братксите къщи са били предназначрни за по-заможни обитатели, като за това подсказват двата им етажа, големите размери, помещението за хамбар. Хамбарът може би е най-категоричния белег, тъй като в едносемейната Странджанска къща, зърнените продукти и брашното се съхранявали в огромни зандъци, наречени сосиеци. Въпреки маркерите на змаожност, както и в други населени планински райони на България, обитателите на тези големи къщи съсредоточват живота си в едно помещение – помещението с огнището – в’къщи. Тук отново няма прозорци, а светлината достига през големия комин и оставените за тази цел дупки в покрива.
Най-многобройни представители на този тип Странджански къщи се срещат в с. Кости, като този вид се е оформил в първите десетилетия на XIX в., без да продължи развитието си (Вж. Фиг. 3). В с. Кости ясно личи внесеният тип гръцка къща. Тъй като до Балканската война (1912 – май 1913г.) селото е населено предимно с гърци, които след изселването си завещават оригиналната архитектура на големите по размери двуетажни къщи, обковани с дъбови дъски, но без прозорци. Осветлението се осъществява чрез т. нар. “подвижна керемида”(оставените отвори за целта в покрива).
Фиг. 3: Изглед и план етаж на братска къща от с. Кости, Мичуринско; 1. чардак 2. стобор 3. коридор 4. в’къщи 5. зан’ца 6 сосьек.
В средата на XIX в., в Странджа се появяват и т. нар. единични къщи. Тези къщи са чужди на странджанската архитектурна концепция. Нояият тип къщи са двуетажни, светли, удобни. Те се очертават като чорбаджийски тип къща, предлагайки много повече удобства от масовата Странджанска къща или типът от с. Кости, и задоволявайки изискванията на забогателите търговци. Тези къщи се появават предимно в района на Малко Търново и се определят като внесен тип от крайбрежието – т. нар. Черноморка къща. Но макар и възприели новата традиция, обитателите на тези къщи са запазили елементи от зрялата Странджанска къща – това са най-вече странджанският тип огнище във всяка стая и остатъкът от стобора с нужник в дъното (Вж. Фиг. 4).
Фиг. 4: Изглед и план етаж на единична къща от Малко Търново (2 ½ XIX в.); 1. салон 2. в’къщи 3. зан’ца 4. стобор.
Черноморската къща разполага с голямо приземие, предназначено според заниманието на собственика й; то е преградено в едниния си край, като така се образува стълбищно антре (понякога дюкян и много рядко стая). Това приземно помещение напомня вътрешния двор на родпската къща.
Тук етажът се носи от дървени греди (колони), без симетрия; той също отпраща ремерки към родопската къща, тъй като в него най-значимото помещение е салонът (залата), напомня потонът в Родопите. Залата се намира в едния ъгъл на сградата, а жилищните помещения в трите или четирите ъгъла; между жилищните помещения се изграждат множество малки пространства, които, когато са затворени служат за клет (килер в Родопската къща), а когато са отворени към залата – образуват едно общо помещение. Стряхата следва очертанието на етажа (Вж. Фиг. 5).
Фиг. 5: Несебър. Къща на Чимбулев. План приземие (ляво): 1. вход 2. стая 3. мазе. План етаж (дясно): 1. салон 2. в’къщи 3. соба 4. килер.
Други характерни елементи в Странджанската къща
Огнище. Огнището е обединяващото звено в единствения жилищен обем, в Странджанската къща, споменатото помещение в’къщи, което може да носи и други наименования като: голямата къща и куминят.
В Средна Странджа, на територията на рупското население, огниюето винаги е комбинирано с пещ, като и двете се намират на предната лицева стена, непосредствено до входа на помещението. В Западните части на Планината, при тронките, огнището се изгражда без пещ.
Градежът на странджанските огнища е предимно от ломен камък. Понякога, огнището преминава в конусообразен комин, като на гредата (камарата) поемаща тежестта му се поставя парче черга (пестрило), с функция на кош.
Част от домакинският инвентар, свързан със Странджанското огнище е: ръжен (ватраль), пиростия (пироскье), маша (дилафь). Над огнището се намира полица за кухненска посуда, а до него – водника (бъркальник). В малки отворени ниши (пещури), намиращи се от ляво или от дясно (по една или две) се държат огнивото и борината.
Кът. Странджанското жилище обособява в главното си помещение т. нар. буджаци (кътове за отдих) – горен от ляво и долен от дясно на огнището.
Осветление. Традиционното едноделно жилище в Странджа е без прозорци почи до средата на XIX в.С постепенното изпества не на талпение градеж от мухламата (стълбово-плетена конструкция), започва да се вгражда, без рамка, направо в стената парче стъкло (още “подвижна керемида), като около него се прави обмазване с глина. Прозирците започват да се изграждат масово след края на XIX в.
Ставара. Това е характерният за цяла Странджа околовръстен коридор (по целия периметър а сградата), който е затворен между вертикално поставени, от стряхата към пода, дъски. Това е един от проблемните елемнти на Странджанската къща, тъй като не съществува консенсус кога точно се появява този покрит коридор.
Приложение: Архивни кадри
Изобр. 1: Къщата на П. Клъвков, с. Бръшлян, 4 ¼ XVIII в.
Изобр. 2: Къщата на Я. Статве, с. Заберново, ½ XIX в.
Изобр. 3: Къщата на Ив. Димитров, с. Бръшлян, 4 ¼ XIX в.
Изобр. 4: Къщата на М. Тулев, с. Кости, 4 ¼ XIX в.
Източници:
Иванова, Катя; “Природен парк “Странджа”. Туристически пътеводител”, Малко Търново, 2007г.
“Кратка история на българската архитектура”, Колектив под редакцията на Д. Димитров, Й. Иванов, Г. Кожухаров, Кр. Миятев, Г. Стойков, Л. Тонев, Хр. Христов, БАН, София, 1965г.
Стоилов, Красимир, “Жилище”, В: “Странджа: материална и духовна култура”, АИ “Проф. Марин дринов”, София, 1996г.
Фол, Валерия; Нейкова, Ружа, "Огън и музика", АИ “Проф. Марин Дринов”, Тилия, София, 2000г.
